Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

Дафи наистина изглеждаше добре. Високи скули, добре очертани вежди и кестенява коса до раменете, която на светлината добиваше ръждивочервен оттенък. Очите й гледаха напрегнато и съсредоточено, лицето й имаше свежия вид на човек, който прекарва доста време навън. Беше му ясно, че се е отбила вкъщи да се понагласи, и това го накара да се замисли за намеренията й.

Там, на четвъртия етаж, тя не носеше копринени блузи и перлени огърлици, освен ако през последните две години не се е променила прекалено много. Дали ще му каже как изглежда той? Изпълняващ джазова музика плъх, който цяла седмица е в едни и същи панталони цвят каки. Не беше сменял ризата си втори ден. Обикновено переше в понеделник и четвъртък.

Беше някак странно, че я вижда отново, както и това, че не се бяха срещали толкова дълго. Не че не се бе интересувал за нея чрез други хора, но… застанала пред него от плът и кръв?! А плътта беше хубава. Ала не изпитваше плътските пориви отпреди две години. Чувстваше я като ученическа любов, като някой, когото познаваше много отдавна — преди да се променят правилата на играта. Помиели си, че всъщност не правилата са се променили, а самият той.

С жена си Лиз бяха успели да изградят нови отношения от пепелта на прекалената работа, неизпълнените обещания, пропадналите намерения, интереси и духовни стремежи. И двамата направиха огромни жертви: Болд напусна полицията, Лиз мина през трудностите на бременността и тежкото раждане, за да се сдобият със син. Сега имаха нови роли: тя се грижеше за прехраната, беше майка и любовница; той — неангажиран за постоянно дребен музикант и постоянно ангажиран съпруг, мъж на жена си. Заедно бяха намерили нов ритъм на живота, бяха открили нов начин за съществуване.

И ето че сега се появи Дафи, която просто сгряваше окото на фона на слабата светлина и евтината мебелировка, и го подканваше с поглед да стане. Той се изправи и изпревари Мелъри, преди да се оплаче, че изпълнението му е било твърде кратко.

— Раздай им питиета — предложи й той, задоволявайки нейния единствен инстинкт. — За компенсация следващото ще бъде по-дълго.

Мелъри се намръщи, но не каза нищо. Дафи прецени, че това е заучена поза.

Той приглади с ръка онова, което беше останало от косата му. Тя го наблюдаваше как се приближава. Избърса длани в панталоните и се усмихна. Бяха изминали две години и всичко, което му дойде наум, беше:

— Здравей.

Тя се усмихна и побутна с крак един стол към него.

Беше напълнял и знаеше, че му личи. А тя си беше все същата. Стиснаха си ръцете. Вътрешно той й благодари за жеста. Нямаше причина да не си го признае.

— Дори не мога да забележа белега — каза той, макар че не беше сигурен защо го направи.

Тя дръпна шалчето и му го показа — дълъг около седем-осем сантиметра и все още бледорозов. Цял живот щеше да й напомня онази злощастна вечер. Беше се опитала да разубеди известен убиец да не използва ножа си срещу нея, а Болд стоеше срещу тях с пистолет в ръка. Тя — между убиеца и куршума, а ножът — опрян в гърлото й. Нейното оръжие бяха думите и те й изневериха. Болд се питаше дали е успяла да се възстанови. Такива неща не се забравят лесно.

— Глупаво беше да го споменавам — призна той.

— Това ли е новото при теб? Да търсиш цепнатините ми?

— Ще ти кажа нещо. Има жени, които биха направили всичко да имат цепки като твоите — надяваше се комплиментът да заглади грешката му.

— Дръж си копчелъка закопчан, Казанова! Между нас всичко отдавна мина.

— Да не би да мисли, че не знам? Сега съм баща. Може би не ти е известно?

— Осведомена съм — каза тя. — Помислих си, че няма да е подходящо да правя на теб и Лиз подарък за бебето.

— Питам се защо си нарушила двегодишния си навик да не се появяваш тук. Не идваш специално, нали? Не и с тези дрехи. Ходила ли си някъде? Или отиваш? Предлагаш ли нещо? Защо си тук? Не че имам нещо против.

— Чух, че пианистът бил страхотен.

— Средна работа, и то в добрите вечери — отговори Болд. — Сигурно се мъкнеш с някои безнадеждно немузикални типове.

— От твоите приятели са!

— Така си и мислех. Убийство, нали? Идваш с предложение.

— Как е бебето? — попита тя.

— Майлс ли? Страхотен е, благодаря! — Само при споменаването на момчето Болд изпита желание да си е вкъщи.

— А Лиз?

За този въпрос наистина трябваше кураж.

— Добре е — отговори той. — Мисля, че е щастлива.

— А ти?

Той кимна с глава.

— Аз също. — Защо трябваше да се чувства неудобно да го признае. — А ти?