Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

— Почакай тук.

Когато Болд влезе в задната стая, всички погледи бяха насочени към него. Един от техниците грабна инструкциите на Мейбек и се отправи към компютъра. Болд стоеше като зашеметен. Дафи отиде при него. Изглеждаше няколко години по-стара.

— Добре ли си?

— Ще приложа гръцката процедура под душа довечера.

— Добре се справи — каза му тя, за да го успокои.

Болд погледна към техниците.

— Някакъв напредък?

Единият от тях повдигна нагоре показалеца си.

— Сега презаписваме съдържанието. В директорията архив има два големи файла, сержант. Мисля, че това е добра новина.

Болд следеше внимателно Мейбек на един от телевизионните екрани на Уотсън. Цялото това изпитание беше записано на видеокасета. Можеха да възстановят всяко негово движение, всяка дума. В окръжната прокуратура щяха да проверят да не би да са извършвани манипулации с видеолентата и едва тогава да се произнесат дали ще бъде допусната в съда. Процесът можеше да започне. От този момент Мейбек влезе в папката им по това дело. Болд подаде на Уотсън листа с името, адреса и номера на кредитната карта.

— Изпрати го по факса в управлението и поискай да направят справка за него в компютъра. Изпрати ги и във ФБР. Искам всички данни за този човек.

— Мога ли да получа едно копие от листа заради почерка — попита Дафи. — А също и от инструкциите му.

Болд я изгледа недоверчиво. Не вярваше много в анализите на почерци.

— Тепърва ще повярваш в тези неща — каза тя предизвикателно.

— Не разчитай много.

— Той те търси — предупреди Уотсън.

Болд се загледа в телевизионния екран. Мейбек не го свърташе на едно място. Сержантът погледна Дафи за съвет.

— Накарай го да чака — каза тя. — Ключовата дума е в нас.

Уотсън наля масло в огъня:

— Ще го изпуснем. Наясно е, че не би трябвало да отнеме толкова дълго време.

— Той ни е нужен — припомни Болд. Обърна се към техниците. — Колко още ще се бавите?

— Има два големи файла. Правим всичко възможно, което…

— Колко още ще трае? — попита отново той.

— Скоро ще свършим.

— Задръж го — каза Дафи. Изтича до масата с компютъра и взе инструкциите. — Кажи му да ти повтори командите една по една.

— Тръгва си — обяви Уотсън.

Болд влезе в предното помещение на магазина. Мейбек се беше запътил към изхода.

— Ей, задник такъв? Г-н Тошиба! Къде, по дяволите, се запъти? Да ти го начукам!

Мейбек спря. Не отговори. Изглеждаше изплашен. Може би беше започнал да подозира нещо.

Ла Моя се обади:

— За какво изобщо ти е притрябвал компютър, г-н Тошиба. Я ела да ти покажа каква стереоуредба за кола имам.

Това разчупи леда. Мейбек пусна вратата и тя се затвори зад него.

Болд се оплака:

— Наду ми главата да ми разправяш колко важно било това за теб, а сега се омиташ. Върви си и не ми се мяркай повече пред очите!

Отново настъпи тягостно мълчание. Всички гледаха към Мейбек. От усилвателя на китарата нещо изпука.

— Защо се забави толкова?

— Какво? Да не би да ме мислиш за Айнщайн? — попита го Болд и се замисли как ли е Майлс. — Знаеш ли, че почеркът ти изобщо не може да се разчете? — Той размаха листа пред лицето му. — Моят първокласник пише по-разбрано от теб. Я се изпарявай! И да не си дошъл повече тук!

— Какво? Не можеш да разчетеш почерка ми ли?

— Ами аз какво ти казах току-що? Нали си беше тръгнал. Хайде върви си де! И без това си изгубих сума ти време с теб. Писна ми!

— Какво не можеш да разбереш? — попита Мейбек и направи първата крачка обратно към рафта.

Болд въздъхна мислено с облекчение.

— Я ми обясни.

Прочетоха заедно инструкциите. Мейбек обясни на Болд всичко дума по дума. Това продължи няколко минути, през които сержантът не пропускаше да хвърля око на часовника, закачен на стената.

Когато най-после отново се върна в задната стая, техниците вече го очакваха с нетърпение. Компютърът беше готов.

— Успяхме. Копирали сме всички файлове — каза развълнуван един от тях.

Болд взе компютъра. Един техник му каза:

— Я изчакай още една минута. — Тази минута се проточи безкрайно дълго. — Готово — заяви той.

— Каква, по дяволите, беше тази ключова дума? Аз дори забравих да я погледна.

Дони Мейбек стоеше отвън на не повече от седем-осем метра от тях зад затворената врата на помещението.

— Трепач — отговори техникът. — Макар че не ми е ясно какво точно означава това.

Шарън Шафър седеше гола в студения и влажен кучкарник на Елдън Тег. Беше обвила коленете си с ръце и стискаше в немощния си юмрук захвърлената игла, която все пак беше успяла да прибере. Опитваше се да си представи, че се намира в някакво приказно място, където вместо цимента, на който седеше сега, имаше топъл, фин мексикански пясък и вместо отвратителната смрад, която се носеше наоколо, въздухът бе изпълнен със свежия полъх на морски бриз. Всеки ден си налагаше да си представя нещо ново и приятно. Иначе самосъжалението щеше да я сломи напълно, а след това и организмът й да отстъпи пред болестите. Нямаше защо някой да й го казва, знаеше, че е така. Имаше опит от живота си на улицата, който се изчерпваше главно с пресушаване на бутилки или боцкане с игли като тази, която държеше сега. Гледаше на нея почти като на ключ, който можеше да й отвори вратата към спасението. От разстройството, което имаше, съдеше, че той й дава мощни дози антибиотици. Най-големият й враг беше немощта. Чрез системата той едновременно я хранеше и упояваше с наркотични вещества. Колко още можеше да издържи?