Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

Онзи имаше кредитна карта на „Шел ойл“ на име: Доналд Монро Мейбек. „Ще разбера цялото ти финансово състояние — данъци, дългове, доходи. Току-що стана обществено достояние“, каза си Болд.

Трябваше да положи върховни усилия, за да му върне портфейла, без да погледне какво още има в него. Не можеше да си позволи и най-малкия признак на задоволство. Нетърпеливо барабанеше по рафта. Този задник го задържаше. Отправи се към следващия „клиент“, докато Мейбек пишеше инструкциите за компютъра. Беше му невероятно трудно да не се подаде на изкушението и да се усмихне победоносно. Присви се, сякаш се канеше да кихне, за да не гледа към него. Пое дълбоко въздух и отново насочи вниманието си към мнимия клиент.

Мейърс се провикна от другия край:

— Хей, дебелак, давам двеста долара за китарата и усилвателя.

— Чакай си реда — отвърна му Болд.

— На кого викаш дебелак бе, тиквеник такъв — обади се Ла Моя. — Остави китарата и веднага се пръждосвай!

— О, я върви яж лайна! — отвърна му Мейърс. Увеличи до краен предел усилвателя и дръпна струните на китарата така, че направо щеше да им спука тъпанчетата.

Мария се запъти към него. Той се изправи предизвикателно. Тя мушна ръка под чатала му и стисна с все сила.

— Заболяха ме ушите бе, Бетховен. Ето ти още един път. — Тя отново го стисна за тестисите.

Болд и останалите наблюдаваха изумени.

— Вън! — извика Ла Моя.

Мейърс излезе от магазина с почервеняло лице и съвсем не се преструваше.

— Ето — провикна се Мейбек, като размаха листа с инструкциите.

Ако бяха изправили този човек на разпит и поискаха да им каже думата, той едва ли щеше да го стори доброволно. Сега я размахваше пред лицето му. С всяка измината крачка сърцето му биеше все по-силно. Накрая пръстите му стиснаха листа. За негова изненада Мейбек не го пускаше. Погледите им се срещнаха. В очите на този човек не можеше да се прочете нищо, все едно че се взираш в тъмно мазе. Дъхът му беше отвратителен и Болд отново си спомни какво му беше казала съквартирантката на Шарън. Това беше той, човекът извлякъл Шарън от стаята. Болд беше сигурен.

Без да пуска листа, Мейбек каза:

— Пускаш компютъра да работи и после си го вземам обратно за парите, които сте платили, нали така?

— Точно така.

— Ще имаш грижата, нали? Нещо те е яд на мен, прав ли съм?

Усетил ли е нещо? Не, причината бе в настъпилата тишина. Болд се огледа. Първо видя Ла Моя. В очите му се четеше паника, от което стомахът го присви. Чак тогава видя униформеният. Беше уличен полицай, тръгнал на обиколка и решил да влезе в магазина за заложни вещи. Имаше вероятност да познава по име някой от мнимите клиенти. Всички бяха замръзнали на местата си. Мейбек пребледня като платно. Като забеляза това, Болд започна да импровизира. Каза достатъчно силно, за да бъде чут:

— Да не би да имаш проблеми с полицията? Не работим с хора, които си имат работа с ченгета.

— Не, нямам — отговори Мейбек. — Не се замесвам в такива работи. — Беше много уплашен.

Ла Моя излезе иззад щанда.

— Офицер Барнс! Нямаме автомати „Узи“ тази седмица.

Мария Романело се изкиска и започна да изпраща въздушни целувки на полицая, който стоеше като ударен от гръм. Навярно беше усетил, че се е натъкнал на някаква инсценировка и не знаеше как да постъпи.

Болд не го изпускаше от очи. Мейбек също.

— Имам чудесен стереокасетофон за кола, искате ли да го видите? — попита Ла Моя полицая. Поведе го към щанда. Беше самата любезност. Наведе се и му прошепна нещо, когато Мейбек не гледаше към тях.

— Ще дойда по-късно да го взема — каза Мейбек на Болд. В гласа му се усещаше уплаха, но все още се владееше. После се обърна.

Болд го хвана здраво за ръката.

— Твоя работа, задник. Не мисли обаче, че ако не дойдеш, ще губя времето на някого с тази работа.

Мейбек погледна към ръката, която го държеше. Едва тогава Болд видя, че носи пръстена, който му беше награда от Полицейската академия. Никога не беше участвал в подобни инсценировки и не му беше дошло наум да го свали. Сега пръстенът блестеше срещу него като неонова реклама. Пусна ръката на Мейбек. Беше ли видял пръстена? Дали провали всичко? Той ли ще е причината за гибелта на Шарън Шафър?

Полицаят се сбогува с Ла Моя и излезе. Мейбек каза, като не изпускаше от поглед вратата:

— Много се забавих. Хайде побързай!

Болд си припомни наставленията на Дафи и отново го попита:

— Сигурен ли си, че нямаш вземане-даване с полицията?

— Нали ти казах, че съм чист. Ще правиш ли нещо, или не?