Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

Тя почука.

— Влез — каза сърдито той.

Напомни й за баща й. Не, той наистина не беше на себе си. Тя отвори вратата.

Седеше зад бюрото с угрижен вид. Друг не би го забелязал, но тя го познаваше добре. Подръпваше нервно брадата си.

— Какво се разбра за онова изгубено куче? — попита той. — Какво стана с него?

— Разпитахме наоколо. Никой не го е търсил. Днес следобед ще го изпратим в общинския кучкарник.

— В кучкарника? Но там ще го убият до три дни! Аз му спасих крака — възмути се той.

— Да го приберем във фермата? Това ли искате?

— Готови ли сме за операция? — попита той.

— Обикновено преплитане на червата. Всичко е готово. Кучето е подготвено за операция. — После многозначително добави: — Заключих вратата. Телефоните са изключени. — Запита се дали забелязва разкопчаната й блуза.

— Много добре — каза той и стана от тапицирания с черна кожа стол. — Няма обаче да оперираме това куче. Подготви онова бездомното за отваряне на гръдния кош.

— Моля? — попита тя.

— Подготви кучето. Веднага!

Няколко минути по-късно те стояха един до друг, готови за първия разрез. Той разглеждаше кучето безкрайно дълго.

— Докторе? — наруши мълчанието тя.

Хвърли й гневен поглед. Загледа се в гърдите й и я накара да се закопчае.

— Не сме дошли да снимаме порнофилм, а да вършим работа. По-правилно е да се каже, че аз имам работа. Ще се оправя сам.

— Какво? — възкликна изненадано тя, като закопчаваше блузата си.

Той огледа стаята.

— Донеси лед.

— Лед?

— Веднага!

Тя излезе от стаята и се отправи към кухничката. Събра всичкия лед от хладилника. От операционната се чу бръмчене. Електрическият трион?

— Физиологичен разтвор! — провикна се той.

Трябваше да отиде до килера, за да го потърси. Отне й повече време, отколкото предполагаше. Върна се бързо в операционната, защото имаше навика да я обвинява за всеки появил се проблем, дори и когато тя не беше там.

— Къде е физиологичният разтвор? Пеницилин! Къде е ледът? — занарежда строго той.

Тя зави зад ъгъла и когато го видя, спря като закована.

— Господи! — извика Памела, вперила поглед в разтворения гръден кош на кучето.

— Безупречна работа — обяви гордо той. — И при това извършена с максимална бързина! — Обърна се към нея с протегнати ръце, в които държеше сърцето на кучето.

Дони Мейбек влезе в заложната къща, без да подозира, че всяко негово движение се наблюдава на монитора от полицията. Нямаше представа, че всички тук — и мадамата с цепнатата пола, от която лъхаше на евтин одеколон, и мъжът — жалък имитатор на Джими Хендрикс, и останалите пет-шест посетители, наредили се пред щандовете — са прикрити полицаи. Нямаше как да знае, че този огромен и космат копелдак, който му създаваше такива главоболия, всъщност е ченгето от отдел „Убийства“ Лу Болд.

Човекът зад щанда трябваше да е Джими Монрос, но той не дойде на оперативката поради астматичен пристъп и бе откаран по спешност в болница. С помощта на Шосвиц Дафи успя да принуди Болд да поеме тази роля. Той беше известен с нежеланието си да участва пряко в подобни инсценировки. Изтъкна довода, че може да бъде разпознат след преследването на микробуса. Шосвиц обаче беше предварително обработен.

— Преследването беше в късния следобед — контрира го той. — Вече се бе стъмнило. Валеше. Ти си тичал с приведена глава. Микробусът няма задно стъкло и странични прозорци, освен тези при предните врати, а както сам признаваш, ти така и не си успял да стигнеш до тях.

Болд усети заговора.

— Ами страничното огледало? — не се предаваше той. Точно тогава се убеди, че срещу него има заговор и че Дафи е обработила лейтенанта, защото той веднага извади снимка, направена при бензиностанцията от Джей Си Адамс. На нея ясно се виждаше, че страничното огледало на автобуса липсва. Нямаше начин шофьорът да го е забелязал. Това дори обясняваше защо толкова късно бе заключил страничната врата. Поради липсата на видимост е реагирал едва в последния момент, след като е чул, че някой се опитва да отвори вратата.

Кожата на Болд го засърбя от нерви. Той отново повтори на заподозрения:

— Опитвам се да те накарам да проумееш, задник такъв, че всеки сульо и пульо може да дойде от улицата и да каже, че този портативен компютър „Тошиба“ е негов. — Болд премяташе в устата си огромна розова дъвка, която издуваше бузите му като при зъбобол. Идеята беше на Шосвиц. — Прочети какво пише на шибаната табела.