Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

Дафи отново взе думата:

— Това е моментът, в който подозренията му ще се засилят, и онези от вас, които ще се преструват на клиенти, трябва да предизвикат възможно най-голяма суматоха точно тогава. Длъжни сме да го накараме да си мисли, че не рискува, ако остане още. Ако си тръгне, добре. Щом узнаем ключовата дума, за нас това вече няма да има значение.

Болд я поправи:

— За нас има значение да не го изпускаме от поглед. Може да го оставим да си тръгне и той да ни помогне да се изкачим по стълбата. В това отношение той много прилича на дребен наркотрафикант, който може да ни отведе до босовете си. Тъкмо по тази причина в групата ни са включени хора от отдела за борба с наркотрафика. Имаме нужда от техния опит.

— Откъде да знаем дали този човек не е самият изкормвач?

— Вече разполагаме с предполагаемия портрет на жътваря. Този не отговаря на описанието. — Дафи забеляза недоверчивите физиономии и изпита желание да се защити. Погледна към мястото, където беше застанал Болд. — Имаме основания да смятаме, че жътварят е ветеринарен лекар.

И двамата изчакаха няколко секунди, за да отминат първите коментари. За първи път този факт се съобщаваше пред всички.

— Има и някои физически данни за него. Предполагаме, че жътварят има дрезгав глас. Заподозреният от заложния магазин не е с такъв глас. Предполагаме също, че носи обувки тринадесети размер, а този от магазина е с големи спортни обувки. Най-важното нещо — продължи тя — е да се възползваме от неговото нетърпение. Да го критикуваме: за външния му вид, за несхватливостта му, за всичко, което би могло да го ядоса. Ако успеем да го ядосаме, той няма да може да разсъждава трезво и ще престане да внимава, ще иска да излее яда си на някого. — Тя се обърна към двете жени: — Коя от вас е проститутката?

Това накара всички мъже да извърнат глави.

Мария Романело вдигна ръка. Беше подходяща: тъмна кожа, сладострастно изражение, добре оформена фигура. Лошото беше, че непрестанно дъвчеше дъвка и изобщо не беше от разговорливите. Мъжете я аплодираха. Тя им отвърна, махвайки пренебрежително с ръка.

Дафи й обясни:

— Трябва отдалеч да привличаш вниманието. Сложи си повече сенки и грим. Изобщо направи всичко, което би могло да отвлече вниманието му, но без да прекаляваш.

Мария кимна с глава. Един от мъжете зави като вълк.

— Трябва да положим усилия да разстроим този човек колкото се може повече. Обстановката не трябва да бъде делова. Нека го накараме да се почувства нежелан. Ако е възможно, направо да го пренебрегнем. Мария ще активизира хормоните му. Колкото повече кътчета в мозъка му успеем да раздвижим, толкова по-малко той ще премисля това, което го питат. Да го накараме той сам да ни я предложи. Да си помисли, че това е негова идея. Ако изиграем ролите си правилно, той ще ни каже ключовата дума, без да се замисли.

— Ако се провалим — каза Болд, — вероятно се лишаваме от едно добро доказателство, може би най-убедителното.

Дафи погледна към часовника.

— Магазинът за заложени вещи отваря в десет. Разполагаме с един час, за да стигнем дотам. Въпроси?

Един вдигна ръка. Отново Мейърс.

— Някой помислил ли е какво ще правим, ако той извади ютия и поиска да му дадат компютъра?

Болд каза:

— Подготвили сме друг компютър, абсолютно еднакъв с търсения. Ще ги разменим и ще му дадем него.

— Нещо друго?

Никой друг не вдигна ръка. Дафи почувства, че се изпотява, докато очакваше реакцията на лейтенанта. Шосвиц огледа хората си. Поколеба се, но накрая кимна одобрително. Болд я погледна. Тя се почувства наистина свързана с този мъж.

Когато мина близо до него, прошепна:

— Как ти се струва?

— Радвам се, че работиш с нас — отвърна той.

Тя отново мислеше за Шарън. Вече мислеше само за нея. Какво й се беше случило? Каква беше ролята на човека в магазина? Какво ли я очакваше, ако не се справеха с предстоящата задача?

Портиерът излезе за обяд.

Памела заключи вратата и постави върху прозорчето табелка с надпис: „ЗАТВОРЕНО, ЩЕ СЕ ВЪРНА СЛЕД ЧАС“. Щяха да оперират. Но това всъщност не беше единствената причина да заключи вратата. Искаше й се да останат сами и никой да не ги безпокои. Чакаше ги работа.

За три дни беше отслабнала с близо два килограма. Беше станало някакво чудо! Според нея причината беше той. Включи телефонния секретар, разкопча едно копче на блузата си и се отправи към кабинета му. Безпокоеше се за него. Днес като че ли не беше на себе си. Прекара цялата сутрин в кабинета, надвесен над медицински списания и ръководства. Най-безцеремонно отказа да приеме няколко техни пациенти, оставяйки я да се оправя сама с тях. Беше съвсем необичайно за него.