Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

— Може ли само да го разгледам.

— Покажи ми квитанцията — повтори Болд. Ставаше му все по-трудно да се придържа към сценария на Дафи, но все още се справяше. Ами ако тя не излезе права? Какво щеше да стане, ако се вживееха прекалено в ролите си и този човек реши да офейка? — Ще получиш компютъра само срещу квитанция и ако носиш парите.

— Нося парите — увери го мъжът и извади купчина банкноти.

Това са окървавени пари, помисли си Болд. При вида им започна да му се повдига. Искаше още сега да го арестува. Защо да чака?

— Без квитанцията парите няма да ти помогнат — предупреди го той. — Погледни табелата момче, не виждаш ли какво пише?

— Но аз я изгубих — запротестира човекът.

Бледото му лице започна да почервенява. Имаше ужасен дъх. Сляпата Агнес беше споменала за това. Опитваше се да прикрива устата си с ръка. Това бяха най-развалените зъби, които Болд беше виждал.

— Да не би да искаш да ме убедиш, че аз съм единственият, който си е загубил пустата квитанция?

— Май не можеш да четеш. — Болд посочи към табелата. — Да не си сляп или се правиш на глупак? — Започваше да му харесва. Беше като отдушник на гнева му.

Жената се приближи към тях и се обърна към Болд със сладострастни нотки в гласа:

— Хей, сладур, цял ден ли ще се мотаеш? Искам да заложа едни скъпоценни камъчета.

— Изчезвай! — озъби й се Мейбек.

— Я се шибай — отвърна му тя. — Кой говори с тебе.

— Само минутка — успокои я Болд.

— Ама тези зъби наистина ли са твои? — обърна се тя към Мейбек.

Той я блъсна с ръка и жената отстъпи назад, показвайки му среден пръст.

— Нямаш работа тук, момче — каза Болд. — Омитай се и то веднага! — Ужаси се от това, което каза, но продължи да изпълнява указанията на Дафи.

— Добре, добре — отвърна шофьорът и вдигна ръце, за да покаже, че не е докосвал жената. — Аз съм кротка душа.

— Ако я блъснеш още веднъж, ще те изхвърля през вратата и то без да я отварям.

— Ти и кой друг? — попита мъжът.

— Следващият? — каза Болд, без да му обръща повече внимание. Погледна към Мария Романело. Поличката й не беше по-голяма от цапало за биене на мухи. Бедрата й стигаха до сливиците, стегнати в черен чорапогащник. — Какви са камъните? — попита я той.

Онзи също я гледаше. Направо му се искаше да я изяде. Мейърс издрънка с електрическата китара толкова силно, че Болд също се ядоса. Даде му знак да я изключи.

— Хайде бе човек — опита отново заподозреният.

Болд с облекчение въздъхна, идеята на Дафи се оказваше успешна. Сам никога не би постъпил така. За нищо на света. После каза бавно като учител, който започва да губи търпение:

— Вчера управителят ти е обяснил: ако изгубиш квитанцията, трябва да дойдеш, след като измине задължителният срок и да го купиш на продажната му цена. Тогава можеш да си го вземеш, в случай че никой не го е купил. Такива са правилата, момче. Трябва да ти кажа обаче, че портативен компютър не се задържа дълго време. Просто няма начин. Така че, ако ме питаш, направо се откажи от тази работа.

— Направи едно изключение бе. — Предложи на Болд две банкноти от по двадесет долара, които досега бяха скрити в шепата му.

— Я си прибери кирливите мангизи. Сигурно ще ти потрябват. Сбъркал си адреса. Слушай — каза той малко по-любезно. — Единственото изключение, което правя в такива случаи, е, ако клиентът така опише предмета, че да ме убеди, че е негов. Но тези пусти портативни компютри ми изглеждат съвсем еднакви. Не разбирам нищо от компютри, така че нямаш късмет.

— Но те не са еднакви!

— За мен са.

— Диаманти са — прекъсна ги Мария и се наведе напред така, че онзи да погледне в деколтето й. — Диамантени обеци.

Мъжът гледаше втренчено Болд.

— Разкарай се — каза й той, но си личеше, че не го мисли сериозно.

Тя си оправи блузата.

— Я стига си се блещил.

— Ей сегичка, скъпа — помоли я Болд.

Тя се отправи с предизвикателна походка към една табуретка и седна с широко разкрачени крака. Мейърс скъса една струна на китарата. Никой не можеше да го вини за това.

Заподозреният продължаваше да я гледа.

— Господи, какво парче — каза тихо той.

— Да бе — съгласи се Болд.

Това ги сближи и го накара да стане малко по-любезен.

— И какво ще стане, ако докажа, че е мой? — попита мъжът.

— Имаш предвид сериен номер или нещо от този сорт, нали? Е, може и да уредим нещо. И преди сме правили подобни работи. — Беше поел ужасно голям риск. Ако оня му съобщеше серийния номер, трябваше да търси начин да се отметне. Или пък щеше да погледне отзад и да каже, че серийният номер на този компютър не е същият. Можеше да измисли и нещо друго, но сега вече наистина беше настъпил решителният момент. Отново му стана горещо. Питаше се дали онзи е забелязал, че е изпотен. — Знаеш ли серийния номер?