Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

— Докторе? — Беше гласът на портиера. — Всичко наред ли е?

— Излизам след минутка — отговори Тег, като се стараеше през затворената врата гласът му да прозвучи любезно. Какво ли беше чул пък този идиот! Как се приближават само, без да ги усетиш!

Мейбек прошепна:

— Мисля, че трябва да се отървем от момичето, което отвлякохме, и да видим как ще се оправяме с Уон Кей.

— Така ли смяташ? — попита Тег. Изправи се и пристъпи към него. Осмели се да приближи лицето си съвсем близко до неговото. Имаше дъх на клозет. — Не горя от нетърпение да чуя какво ще кажеш ти, Доналд. Но ти трябва да слушаш внимателно какво ще кажа аз. Много внимателно! — Прошепна: — Кони, после компютърът и накрая микробусът. По този ред трябва да действаш. Това са приоритетите. Ако Кони не се подчини… тогава… използвай въображението си.

— Не се безпокой — каза Доналд.

Изкупление ли търсеше? Почувства необичаен натиск в главата си. Беше като прекалено напомпана автомобилна гума. Запита се защо не се откаже от всичко. Да зареже цялата работа. Докъде можеше да стигне, за да изкупи грешката си? Не можеше да се познае. В колежа беше изучавал психология на преследваните животни, но едва сега, когато го изпита върху гърба си, започна да разбира какво означава това. Чак сега ясно осъзна какво точно щеше да се случи с негъра в кучкарника. Той също беше потенциална опасност, която на този етап не можеха да си позволят да пренебрегнат. Скоро щяха да приключат с него.

Преследването завърши с пълен провал и той можеше да се сърди само на себе си. Не беше гладен. Щом излезе от работа, Болд се запъти към „Големия майтап“. Не искаше Лиз да го вижда в това състояние. Не знаеше и какво точно иска. Ако пиеше, сигурно щеше да се напие, а и от алкохола го заболяваше стомаха и свиреше лошо. Спасението беше само в блусовете — осемдесет и осем клавиша, в които можеше да намери утеха. Когато ги натискаше, в главата му запяваха гласове и те прогонваха всяка мисъл. Но по нареждане на финансовите власти барът беше затворен за посетители. Горе живееше Беър Беринсън и можеше да се влезе само от задния вход. Пианото не беше конфискувано. Бяха взели само счетоводните книги. На капака се виждаха двете дупки за бурмите, с които искаха да го завинтят.

Болд влезе, намери пианото в тъмнината и започна да свири. След малко Беър се настани на един стол до най-отдалечената маса, защото Болд мразеше цигарения дим и защото масата беше точно под лампата. Беър разлистваше книгата „Как да се справим с данъчните“, която Болд му беше подарил. Разучаваше я, както проповедник чете Библията. От време на време изразяваше със сумтене неодобрението или съжалението си, или пък надигаше глава, за да се наслади на някоя особено впечатляваща го музикална фраза от изпълнението на Болд.

Болд не беше свирил няколко дни и музиката го погълна изцяло. Радиостанцията, кобурът с пистолета, полицейската значка и портфейлът му бяха струпани до чашата с мляко, която Беър пълнеше от време на време, като отиваше до бара.

Понякога в съзнанието му успяваше да се промъкне отделна мисъл, свързана с разследването, но той я отпъждаше, като настъпваше педала или удряше рязко по клавишите.

По едно време Беър изчезна. Болд дори и не забеляза. Чу телефона да звъни няколко пъти и си помисли със задоволство, че не е за него. След малко отиде до тоалетната, но поради тъмнината не можеше да използва тази в бара и се заизкачва пипнешком по стълбите.

Беър беше заспал пред телевизора. Нямаше смисъл да го буди, за да го накара да си легне в леглото. Остави го и се върна при пианото. Точно свиреше една от добрите си интерпретации на „Всичко това си ти“, когато с крайчеца на окото забеляза някакво раздвижване. Обърна се и в сумрака видя Лиз. И тя беше влязла през задния вход. Стоеше със скръстени ръце и го наблюдаваше замислено. Той не знаеше откога е тук. Лиз не беше от хората, които ще го прекъснат, когато свири.

— Лош ден — каза той, колкото да подхване разговор.

— Случва се — отвърна тя.

През помещението премина лек полъх, който донесе до него мириса на парфюма й. Може би точно той го беше отклонил от пианото. Ухаеше великолепно.

— Ти си ни нужен, на мен и на Майлс. Имам нужда от теб, дори когато си в такова настроение. Всичко е възможно. Разочаровала ли съм те с нещо? А ти разочаровал ли си ме? Кой е виновен — ти или твоята работа? Искам да разбера, опитвам се да отгатна.

— Липсва ми музиката, това е всичко. А ти и Айнщайн ми липсвате най-много. Къде е той?