Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

— От чистотата до божествеността има само една крачка. — Обърна се и погледна Уошингтън. — Привет!

— Ти си откачен — прошепна Уошингтън.

Тег настръхна. Изкушаваше се да му пусне един електрошок, но се въздържа.

— Откачен — повтори той. — Тя има нужда от медицински грижи.

— Какво мислиш, че й дадох току-що? — отвърна му рязко ветеринарят.

Шарън изстена, за да привлече вниманието на съквартиранта си и да го накара да млъкне.

— Може би ти се нуждаеш от медицински грижи — добави Тег.

— Дали пък не си ти? — озъби се Уошингтън.

Тег реши, че не може да остави без отговор тези обиди, защото по някакъв перверзен начин можеха да се сбъднат. И натисна за миг бутона на дистанционното устройство. Уошингтън се преви от болка.

— Ако бях на твое място, щях да внимавам с обидите.

Уошингтън се отдръпна в ъгъла.

— Не прави това.

Тег му възрази:

— Не прави какво? Ти дори не знаеш за какво става дума, а тук става въпрос за нещо съвсем просто: за твоя живот.

Другият явно не можеше да го разбере.

Тег се заразхожда нервно напред-назад по циментовата пътека. Въздухът му се струваше кристалночист, мислите му бяха ясни като при операция. Обзе го справедлив гняв — защо трябваше да защитава нещо толкова логично?

Погледна часовника си: беше осем и двадесет. От върха на хълма мобифонът му имаше връзка с града. Можеше да се обади на Памела. Тя щеше да промени програмата за сутрешните прегледи и да пристигне тук за по-малко от четиридесет минути. „Защо да се затрива такъв екземпляр? — помисли си Тег, като спря пред клетката на Уошингтън. — Възползвай се максимално от това, което ти се предлага.“

— Някои уроци се учат най-добре от личен опит — каза той на младия мъж.

Закачи дистанционното устройство на куката върху клетката, обърквайки напълно пленниците си.

— Помниш ли вчерашната ни малка схватка? Няма да позволя това да се повтори.

Елдън Тег се чувстваше неудобно от постъпката си. Но със силен екземпляр като Уошингтън пистолетът със стреличките беше единственото възможно решение.

— Това е синът ми Майлс.

— Здрасти, Майлс.

Д-р Чисто Бял Кон — беше индианка — хирург по трансплантации в университета „Уошингтън“. На ревера на голямата за нея престилка беше закачена метална табелка с името й и инициалите на болницата. На около 35 години, тя изглеждаше млада за практикуващ лекар. Имаше насмешливи, кафяви очи. Винаги, когато Болд говореше, свиваше устни и го гледаше с такова внимание, сякаш се прицелваше в него. Болд си помисли колко ли социални бариери е трябвало да преодолее тази жена, за да стигне дотук.

— Оставихме Майлс три дни в детските ясли, но забелязахме този странен поглед — каза той. — Имате ли деца?

— Две.

— Тогава разбирате какво искам да кажа.

— Не.

— Виждате ли как гледа? — попита я Болд, като посочи сина си. — Този блясък в очите? Ето, това е нормалното му състояние. А след яслите — той махна с ръка пред собственото си лице, за да предизвика желаната промяна, — няма го. Само този безжизнен поглед, сякаш вкъщи няма никой.

Тя се ядоса.

— И двете ни деца минаха през яслите, но никога не съм забелязала нещо подобно.

— Като хирург налагало ли ви се е някога да отделите крак от нечия уста?

Тя се усмихна.

— Не, за щастие. — После каза: — Добре че сте полицай. Изглежда, че държите в ръце един клептоман. — Майлс беше взел една автоматична писалка от бюрото й. Изглеждаше скъпа.

Болд я измъкна от ръцете му и я остави на мястото. Майлс отново я грабна. Баща му отново я взе и му пъхна биберона в устата.

Кабинетът й беше пълен с книги и вестници. Той започна да се безпокои да не би тя да се окаже от зубрачите с безброй дипломи, които говорят прекалено много, но не казват нищо съществено.

— Искам ви представя една хипотетична ситуация — обясни Болд. — Занимавам се с разследване, което се отнася повече до вашата сфера, и затова не знам по кой път да тръгна.

— Трябва да надушите нещо.

— Точно така.

— Ще направя каквото мога.

— Да предположим, че сте хирург по трансплантации, каквато всъщност сте, и по една или друга причина се нуждаете от много пари.

— Просто съм фалирала.

— Да, фалирала сте и научавате, че в чужбина, а може би и тук, в тази страна, в този град, има хора, които биха платили много пари за някои органи.

— Няма доказателства, че в тази страна…

Той вдигна ръка, за да я прекъсне.

— Доколкото разбрах, при трансплантирането на един бъбрек, например, донорът трябва да бъде с нулева кръвна група.