Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

Колко ясно си спомняше тя тези първи минути! Сега й изглеждаха толкова далечни. Първо той щеше да откаже да приеме ситуацията. Тя знаеше какво чувства. Щеше да си помисли: „Това не може да бъде, не е възможно“. По-късно, когато осъзнаеше реалността и силите му започнеха да се възстановяват, щеше да си даде сметка за безнадеждното положение, в което се намираше, и да изпадне в отчаяние. Минута по-късно той седна в центъра на клетката и изпадна точно в такова състояние — плачеше и мълвеше несвързано.

— Невъзможно… Какво направих? Не може да бъде… — Споменаваше бога, родителите си. Погледна я няколко пъти с невиждащ поглед. Беше сломен.

Шарън легна върху чувала и зачака. След известно време той щеше да дойде на себе си. Времето щеше да го накара да осъзнае, че и двамата са в едно и също положение и че единственият им шанс за бягство беше да действат заедно. Надяваше се само на едно — че той ще измисли някакъв план. След времето, което беше прекарала тук, не виждаше друг изход.

Не след дълго — поради действието на наркотиците и състоянията, в които изпадаше, нямаше точна представа за времето — земята под нея се разтресе. Кола! Кучетата непрекъснато сновяха напред-назад в клетките си.

Тя се обърна бързо към съседа си. Издаде някакво стенание, за да привлече вниманието му. Изпълни нещо като древна пантомима, като прекарваше ръце по пода, за да му подскаже: Изчисти!

Той трябваше да изгребе с ръце повръщаното и екскрементите и да ги прибере в кофата, предназначена за тоалетна. Когато не реагира, тя изкриви лице в гневна гримаса и изстена, като размахваше юмруци и гледаше към вратата.

— Това е той — мълвеше тя. Хвана нашийника си и го разтърси.

Мъжът бързо седна на пода. Отново му показа, че трябва да почисти клетката. Паниката й обхвана и него и той се подчини. Работеше бързо, като поглеждаше често през рамо ту към нея, ту към вратата, очаквайки всеки момент да се отвори.

Като по чудо в последния момент успя да прехвърли повечето от нечистотиите в кофата.

Вратата се разтърси и пазачът завъртя ключа.

Кучетата отново се разлаяха. Шарън запуши ушите си с ръце.

Вратата се отвори. Пазачът беше облечен в делничен костюм. Усмихваше се.

— Добро утро — каза той. Заприлича й по-скоро на капитан Кангару, а не на луд, за какъвто го смяташе.

Елдън Тег мина по тясната циментова пътека, която разделяше кучкарника и внимателно огледа обитателите на всяка клетка. Беше запознат с историята на всяко животно и дори ги обичаше. Обичаше всяко от тях въпреки отвратителния им вид, а може би и именно заради това.

— Време е за ядене — каза той, като избутваше количката с пакетите кучешка храна до всяка клетка. В края на обиколката приближи до новодошлите — Шарън и Уошингтън.

Шарън се беше свила кротко в един ъгъл и го гледаше през намордника. В очите й се четеше презрение, но той смяташе да промени това положение, като изреже роговицата на дясното й око.

— Хайде — подкани я докторът да му покаже раната си.

Когато тя не се подчини, той посегна към дистанционното устройство, което задействаше нашийника й, и я заплаши, че ще го използва. Чрез него се постигаше същият ефект, както при докосването до решетките. Тя бързо скочи и покорно се приближи с патешко ходене, като внимаваше да не закачи тръбичката на системата. Прикри срамните си части, сгъната на две.

— Я покажи на доктора — нареди той, доволен да чуе титлата от собствената си уста.

Голотата й не му правеше впечатление. Повече го интересуваха разрезите. И двамата бяха оставени съвсем голи не поради склонност към извратеност. Някой по-решителен човек можеше да се обеси с дрехите си. Той не можеше да си позволи да я загуби. Отново размаха дистанционното устройство и тя му показа раната си. Кожата около превръзката беше леко розова, но състоянието й не беше лошо. Махна й с ръка да се изтегли в дъното на клетката и влезе вътре. Сложи й нова превръзка, сне намордника и й измери температурата: тридесет и шест и пет десети — нямаше от какво да се безпокои. Смени разтвора в банката с пресен. В него имаше голяма доза валиум, малко демерол и антибиотик. Сложи нова марля пред устата й и отново й надяна намордника. Подаде й кофа с разтвор от дезинфектант в съотношение едно към четири, какъвто използваха в клиниката, и застана встрани да я наблюдава как търка пода. Посочи й няколко места, които беше пропуснала, и след като се убеди, че клетката е чиста, прибра кофата. Заключи я и каза: