Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

— Мисля, че не е сред новите кръводарители. Ще почакам — каза той.

Обясниха му, че данните й са изпратени в архива и че трябва да се търсят в друга програма.

— Лу? — попита Дафи. Очите й бяха присвити, а устните — побелели.

Болд се изпоти, стана му непоносимо горещо. Секундите ставаха минути. Помисли си: „Трябва да затворя веднага този телефон. Други да се оправят с тази работа. Трябва да си стоя при семейството и при пианото, защото ако се окаже, че…“.

Беше Хендерсън, който каза точно това, което Болд не искаше да чуе. Вече не му бяха нужни резултатите от изследванията на Професора. Вече разполагаше с това, което го интересуваше. Стомахът го сви.

В очите на Дафи се четеше отчаяние. Беше разбрала за какво тава дума.

— Лу?

Как можеше да съобщи такова нещо на Дафи? Защо винаги полицаят трябва да съобщава лошите новини?

— Данните на Шарън Шафър са в компютъра на „Блъдлайнс“. Преди три години редовно е давала кръв.

Дафи застина в ужас.

— Мисля, че жътварят отново е нападнал. — Обърна се към Агнес Ръдърфорд, тя ги гледаше с нетрепващи очи. — А тя е единственият ни свидетел.

Понеделник

6 февруари

Шарън Шафър наблюдаваше негъра, когато той се събуди за първи път в съседната клетка. Спомни си колко ужасен беше този момент, но не можеше да направи нищо, за да смекчи шока, който му предстоеше. Кучетата започнаха да лаят. Знаеше, че той ще се събуди. И с нея беше станало така. Само не можеше да си спомни точно кога. Вчера ли беше? Струваше й се, че е минала цяла вечност.

Негърът се огледа. Изненадата премина в недоумение и после в ужас. Видя ясно клетката, а миг по-късно разбра, че е абсолютно гол. Тя знаеше, че главата го боли ужасно от упойката.

В този миг той я забеляза. Шарън положи всички усилия да установи контакт с очи, защото челюстта й беше стегната в кучешки намордник със специално добавена найлонова лента. Единият край притискаше парче нагъната марля до устата й, за да не може да вика, така както беше привлякла вниманието на този човек. Почувства се виновна, че мъжът сега е тук. И неговата брада беше стегната в намордник, въпреки че на устата му нямаше парцал. Вероятно докторът се опасяваше, че когато се събуди, ще повърне и наистина той направи точно това. Шарън се питаше дали е от упойката, или от това, че я гледаше? Можеше само да предполага как изглежда. Превръзката розовееше по краищата. Бледата й кожа имаше цвета на пепел от цигара. Косата й се беше сплъстила. А може би изражението на лицето му се дължеше на кучетата и на ужасната миризма, която идваше от тях, на оглушителния лай при най-малкия повод. Щеше да мине време, докато свикне с обстановката, а на нея й беше нужно точно това — човекът да свикне и да се поуспокои, за да й помогне да избягат.

Помисли си, че ако можеше някак да му попречи да направи следващата стъпка, щеше да му спести болката, но намордникът и парцалът на устата й пречеха да говори. Можеше само да стене и да жестикулира, и то съвсем слабо. От успокоителните нямаше почти никакви сили. Струваше й се, че са някаква комбинация от валиум и демерол. Имаше опит с тези неща. Когато си помисли за това, я обхвана гняв и възмущение. През последните три години от живота си се беше учила как да живее трезва, а сега отново я бяха натъпкали с опиати, и това й харесваше. Искаше й се още. Погледна нагоре как безценните капки се стичат една по една по тръбичката. Най-лошото беше, че не можеше да я откачи от банката. Искаше капките да се стичат по-бързо. Винаги е можела да поема по-голямо количество.

Въпреки опитите да го предупреди, съседът й протегна ръка и докосна вратата на клетката. Вкопчи пръсти в нея и силно я разтърси. Вероятно беше чул предупреждението на електронния звънец, но и той като нея не успя да се сети за болката, която щеше да последва. Скоро щеше да се научи. Тя наблюдаваше как пръстите му се вкопчиха в клетката, когато силният електрически ток го удари във врата, и коленете му буквално се подкосиха. Чу как главата му се удари в циментовия под, когато се строполи. Задържащите му мускули се отпуснаха и целият се изпоцапа. Лежеше на пода по гръб и гледаше към нея. В очите му се четеше такава болка, страх и ужас, че тя почти се разплака. Обхвана я влудяваща ярост и за миг намери сили да седне на пода и да се наведе напред, колкото бе възможно по-близо до него.

Когато силите му се възвърнаха, той хвана с ръка нашийника и въпреки че тя го предупреди с глава, се опита да се освободи от него, но без успех.