Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

— А защо не се обадихте в полицията? — попита изумен Болд.

— Ами защото се страхувах, защото се страхувам от вас, полицаите. Много години се стараех да ви избягвам. Криех се. Когато бях на улицата, нали разбирате? Кой би повярвал на една стара просякиня, г-н Болд? Щяха ли да ми повярват? Вие самият не ми вярвате в момента. Не можете да повярвате, че една сляпа старица от улицата е оцеляла, но аз наистина оцелях. Дафи ми вярва, но тя ме познава. Не се обадих в полицията, а в Убежището. Обадих се на Дафи.

Дафи погледна към Болд. Той се опитваше да си представи нещата от гледна точка на закона — на мястото на Фил Шосвиц или на окръжния прокурор Боб Проктър. Уви, нямаше доказателства за извършено престъпление. Нямаше значение какво си мисли Агнес.

Тя не беше видяла нищо. В полицейската работа инстинктът е важен, но по-важни са веществените доказателства. В крайна сметка Шарън Шафър е една бивша скитница, а това неминуемо щеше да усложни нещата, въпреки установените отношения на сътрудничество между полицията и Убежището. А кабинетът на окръжния прокурор беше съвсем друго царство.

Болд огледа стаята. Спомни си думите от песента на Стиви Уондър: „Дрехите й бяха стари, но никога мръсни“.

Стаята изглеждаше точно така. Мебелите, макар и събрани от различни разпродажби, светеха от безупречна чистота. Личеше си, че скоро е действала прахосмукачката.

Той попита Агнес Ръдърфорд:

— Всичко в стаята така ли си беше?

Жената отговори:

— О, да. Не съм пипала нищо. Не се ровя в нещата на Шарън.

Болд бавно огледа масата и столовете. Като полицай разбираше, че за неопитното око този оглед нямаше да покаже нищо. Освен може би праха по масата. Но прах нямаше. И тези пръснати малки парченца ситно накъсана хартия. Той разгледа масата, после, използвайки носната си кърпа, за да не оставя отпечатъци, натисна облегалката на стола. Тя изскърца.

— Ето го звука — каза Агнес.

Болд се обърна към нея:

— Къщата е почиствана съвсем скоро — каза той. — Сутринта тя е минала килима с прахосмукачката.

— Как разбрахте? — попита Агнес Ръдърфорд.

Дафи се обърна към Болд:

— Лу?

Но Болд вече не се нуждаеше от нещо по-убедително, той стоеше сред купчина доказателства. Върху едната облегалка на стола имаше капки кръв.

— Обади се в лабораторията — каза Болд. — Кажи им да донесат повече лампи.

— Лампи? — попита Дафи.

— За килима — обясни той.

Разноцветните шарки по мъхестата част на килима му дадоха възможност да забележи две следи от нещо, влачено по него, както и съвсем ясни отпечатъци от подметки.

Болд обичаше да наблюдава работата на хората от отдела по отпечатъците. Те бяха като отбор, разбираха се с полуфрази, които изобилстваха от технически жаргон, неразбираем за обикновения човек. С платнените си торби, провесени през рамо, и с непонятния си език тези мъже и жени стояха малко в края на социалната стълбица на полицейското братство, но започваха да играят все по-важна роля във всяко разследване. Главните свидетели в едно дело вече не бяха приятелката или наблюдателният съсед, а експертите от отдела по отпечатъците. Присъдите зависеха от уличаващи научни доказателства. Съдебното жури, а дори и съдията, предпочитаха да вярват повече на електронния микроскоп и на компютъра, отколкото на твърденията на жена като Агнес. Ако липсваше папка, пълна с резултати от лабораторни изследвания на отпечатъци, изобщо нямаше смисъл да занимава Боб Проктър и неговата банда помощници.

Единственото нещо, което дразнеше Болд, беше бавното темпо, с което работеха тези хора. Ако Шарън Шафър е отвлечена — а той вече беше уверен в това, сигурно точно в този момент трепереше от ужас, ако изобщо беше жива. Нямаше никакво обаждане за откуп, никаква вест. Едва сдържаше нетърпението си.

Техниците продължаваха да изследват подробно мястото на престъплението. Първата им работа беше да направят снимки във всякакви размери и от най-различни ъгли, след което се заеха с килима и стола, на който бе седяла Шарън, с масата и цялата останала мебелировка.

После включиха малки ръчни прахосмукачки със специални филтри, за да бъдат събрани и най-дребните частици. На всеки филтър, свален от прахосмукачките, се поставяше етикет и се слагаше в бял книжен плик. Найлоновите пликове се използваха рядко от лабораторията за изследване на тъкани и косми заради статичното електричество.

Докато някои продължаваха да измерват и да фотографират отпечатъците по килима, други започнаха да поръсват внимателно всички повърхности с тъмен и светъл талк, като използваха меки четки от животински косъм. Всички появили се отпечатъци първо се фотографираха и едва след това се „снемаха“ с широки ленти безцветен скоч. Талкът заедно с отпечатъка се прибираше внимателно и се слагаше в кутия с етикет.