Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

— Ла Моя ще наблюдава Кони Чъ, служителката от „Блъдлайнс“ — каза Болд. Опитваше се да отвлече вниманието на Дафи. Горещеше се безсмислено. Почти бяха стигнали.

В полицията нищо не става толкова бързо, колкото искаш. Следователите постепенно се примиряваха с този факт, а психолозите, занимаващи се със следователска работа, се измъчваха от това.

Последва продължително мълчание.

— И така, как вървят нещата при теб? — попита Болд.

— Нещата? Кои неща?

— Знаеш какво имам предвид.

— Сексуалният ми живот ли? — сопна се Дафи. — Искаш да знаеш дали съм задоволена или нещо подобно?

Той почувства, че се изчервява.

— Извинявай. — Не я беше питал за сексуалния й живот, а дали е щастлива, въпреки че не знаеше как да й го каже.

— При мен в момента има застой — отговори тя. — Известно време имаше един мъж, но аз обърках всичко. Исках прекалено много, и то веднага. Всъщност дори не исках, а очаквах. Истината е, че не знам какво искам, а при една връзка това пречи.

Спряха на някакъв светофар, но Болд не я погледна. Струваше му се, че е твърде наранена.

— Изглеждаш ми щастлива — каза той, за да я ободри.

— Лекувам се. Фантастично е. Точно това имах предвид, като ти казах, че нещата са в застой. Работя прекалено много. Изненадва ли те? Работата ми запълва времето. А и терапията ми помага. Добре е някой отново да те контролира.

Бяха прекарали заедно само една вечер. Една вечер, в която нещата излязоха от контрол. Бяха минали границата. Изречени бяха гласно някои откровения. А сега, колкото и да изглеждаше странно, като че ли между тях никога нищо не се беше случвало.

— Изглеждаш чудесно — каза той, макар че му прозвуча твърде глупаво.

— Благодаря. — Дафи се поколеба. — Не съжалявам. А ти?

— И аз. — Почувства, че тя го гледа, и целият пламна.

— Доволна съм.

Агнес Ръдърфорд, съквартирантката на Шарън Шафър, беше висока, с лъскава сребристобяла коса и искрящи бледосини очи. Агнес беше сляпа. Носеше вълнена жилетка, поръсена с пърхот, и износена, безформена пола. Кожените й чехли бяха протрити: тя постоянно влачеше краката си по пода като човек, който върви с ботуши по лед.

Болд и Дафи току-що бяха влезли в стаята, когато тя попита:

— Колко голямо е детето ви, г-н Болд? Или може би ще трябва да се обръщам към вас с офицерското ви звание?

Болд погледна объркано Дафи. Тя посочи носа си, за да го подсети.

— На шест месеца е — отвърна Болд. — Още е бебе.

— И пушите с малко дете вкъщи?

— Да пуша? Не. Не пуша. Музикант съм. — Това беше другото му занимание, макар че в момента все още не беше ясно коя е основната му професия. — Свиря в нощен бар. — Помириса сакото си. — Сигурно сакото ми мирише на цигари.

Агнес Ръдърфорд се усмихна, доволна от себе си. Имаше прекалено хубави зъби, вероятно изкуствени.

Дафи й припомни какво бяха говорили предишния ден.

— Не се е прибирала у дома — каза разтревожена сляпата жена.

— Защо мислите, че нещо се е случило с Шарън? — попита Болд.

— О, сигурна съм. Иначе защо трябваше да ме излъже онзи човек?

— Какъв човек?

— Когато някой те лъже, си личи по гласа. Не го ли знаете? Онзи човек беше прекалено напрегнат. Боже, какъв глас имаше — сякаш някой стърже с нокти по черната дъска. Изнервен до край. И не само защото го изненадах, въпреки че наистина стана така. Колкото и да е странно, той беше уплашен, уплаши се от мен. Точно от мен?!

— Защо не разкажеш всичко отначало, Агнес? — предложи й спокойно Дафи.

— Чух гласове през стената. С Шарън разговаряха двама мъже. Тя изглеждаше уплашена, много уплашена. Не можех да различа думите, нали разбирате, но не беше нужно. Беше много уплашена.

— Гласове… — повтори Дафи.

— Да, и затова влязох откъм кухнята. Кухнята ни е обща. Стаите ми са от другата страна. Влязох, за да видя дали при нея всичко е наред. Тъкмо затова ви казвам, че онзи човек ме излъга. Каза ми, че Шарън е излязла за малко и че двамата с неговия придружител също си отиват. Но другият, този с лошия дъх в устата, мисля, че той влачеше Шарън. Чух нещо да се влачи по килима. Тя седеше тук, на този стол, а той изскърца. Чух го. Чух и гласа, макар че не можах да различа думите и да разбера какво точно казва.

— Не си ли спомняте какво каза? — попита Болд.

Агнес поклати глава.

— Смътно. Когато влизах, онзи с дрезгавия глас попита другия: „Кой, по дяволите, е това?“.

— Точно така ли каза?

— Да. Не ме очакваха. Последва продължително мълчание, а след това другият я извлече навън. Естествено в онзи момент не разбирах какво става, но нещата се развиха точно така.