Ридли Пиърсън: Жътварят на сърца

— Не, не можем. Има сключен договор. Има неща, за които не знаеш нищо. Аз имам план. Всичко е уредено.

— Уредено? Не може да е уредено. Дай ми ключа.

— Разбира се, че няма да ти го дам. Мисли с главата си.

Памела взе лопатата.

— Все още можем да я спасим, Елдън. Договорите могат да се нарушават. — Тя се почувства така, като че ли си имаше работа с дете. До преди седмица той беше съвсем друг човек. — Ти не си добре — каза му тя.

— Махай се оттам — изрева той.

Коленете й внезапно се разтрепериха. Силата му я завладяваше. Беше като много ярка светлина, на която очите не издържат. Искаше й се да му угоди. Да му помогне.

Той пристъпи към нея. Феликс го последва.

— Отдръпни се — нареди й той.

Тя изтръпна, но краката й отказваха да се подчинят. Какво ставаше с нея?

Вдигна лопатата и нанесе нов удар. За нейна радост скобата се откърти и вратата леко се открехна.

Шарън цялата настръхна. Нима е свободна!

Пазачът погледна към нея и извика:

— Не мърдай оттам!

Шарън стискаше иглата в ръката си. Заради кучето нямаше да успее да осъществи плана си. Припомни си, че нещата трябва да се правят стъпка по стъпка.

— С какво ще оправдаеш отнемането на един живот, за да спасиш друг? Какъв е смисълът? — запита го Памела.

Лицето на Пазача стана сурово. Той изправи рамене и разтърси глава.

— Вдигни ризата си, Памела.

— Какво?

— Махни си ризата — повтори той. — Веднага! Не ми задавай въпроси, Памела. Покажи ми го! — Тонът му беше като на лекар към пациент и не търпеше възражение.

Шарън с изумление видя как Памела си свали якето, разкопча ризата си и я разтвори.

Шарън разбра, че тя се беше предала. Той можеше да прави с нея каквото си пожелае.

Под ребрата й се виждаше десетсантиметров белег.

— Пипни го вместо мен — нареди й той.

— Не, не мога — направи последен опит за съпротива Памела.

— Казах, пипни го — прогърмя гласът му.

Очите й се напълниха със сълзи. Прокара разтрепераните си пръсти по дължината на белега.

Той кимна с глава.

— Нали знаеш, че те спасих? Дадох ти това, което никой не можеше да ти даде. Трябва да ти кажа, че когато човек е изправен пред перспективата да загуби толкова скъпа приятелка като теб, е способен да направи неща, за които дори не е мечтал.

В този миг го връхлетя един от тиковете му — главата му се изви рязко встрани, рамото му подскочи. Затвори очи. Шарън го беше виждала веднъж да получава такъв тик. Той поизправи врата си като човек, който си намества вратовръзката, все едно че нищо не се беше случило.

— Тогава малко те поизлъгах, беше една невинна лъжа, защото в противен случай щеше да се вълнуваш излишно, а това можеше да се отрази на възстановяването ти. Спомняш ли си дали си ме питала къде намерих черният ти дроб? Може и да не съм правил операцията по присаждането, но аз спасих живота ти. Знаеш, че е така. Истината е неумолима. Това е най-непосилното бреме. Усещаше ли каква е истината? Подозирам, че я усещаше. В даден момент може и да ти е минала мисълта, че черният ти дроб не е взет от някой претърпял катастрофа пациент. Разбира се, че не е. Но аз ти спестих истината, защото знаех колко болезнена ще е за теб.

Памела изхлипа и се отпусна на колене. Мълвеше нещо, но Шарън не разбираше нито дума.

— Точно това ти предлагам и сега. Искам да те предпазя, но ти не можеш да разбереш. Искам да те предпазя от тях — от полицията, от родителите ти, от твоите страхове. Ти обаче трябва да си с мен, а не против мен. Повярвай ми, аз мога да те защитя.

— Ти ме излъга — каза тя недоверчиво.

— Какво мислиш, че се случи с Ана? — попита той.

Памела запуши ушите си с ръце.

Той повиши глас, за да може тя да го чуе по-добре.

— Не ти ли се видя странно, че Ана изчезна, точно когато ти беше сериозно болна? Стана един инцидент — с фатален край — и тя трябваше да бъде погребана. — Той посочи към пода. — Какво направих аз? Проверих кръвната й група. Господ ми я изпращаше. Нейната кръвна група беше същата като твоята… Ти живееш, защото друг умря, и затова не можеш да откажеш тази възможност на някой друг.

— Не-е-е! — изкрещя тя. Спусна се към него с вдигната лопата.

Шарън се хвърли към вратата на клетката.

— Стой! — изкомандва той и й се закани. След това посочи с ръка към кучето и произнесе само една дума: — Дръж!

Питбулът се хвърли напред. Пазачът избягна лопатата, като отскочи встрани. Песът се извиси високо във въздуха, стовари се върху Памела и я повали на цимента.

— Назад! — нареди му Пазачът, но премалялото от глад куче не се подчини. — Назад! — викна отново той, усещайки, че губи контрол над него.