Ридли Пиърсън: Жътварят на сърца

Кучето моментално подскочи нагоре и щракна силно със зъби, опитвайки се да я захапе през мрежата. Тя се дръпна рязко, но фенерът също се измъкна от джоба й, падна на пода и се изтъркаля встрани. Лъчът му освети чисто гола жена. Едното й око беше превързано. Друга превръзка покриваше част от корема й. Главата й беше омотана с кожени каишки, които придържаха някакъв парцал в устата й. На врата й имаше тежък кучешки нашийник. Шарън стоеше на колене, здравото й око гледаше с надежда към Дафи. От една банка над нея се проточваше тръбичка на система. Пред клетката се виждаше голямо кърваво петно.

— Шарън? — извика ужасена Дафи. Не можеше да я познае.

Шарън Шафър плачеше от радост.

В този миг Дафи видя другото куче. То не беше в клетка. Движеше се свободно по пътеката. Идваше право срещу нея с оголени зъби.

Стомахът на Болд не понасяше големите скорости и той предпочете да гледа към Ла Моя. Бледата светлина от полицейската синя лампа осветяваше на равни интервали лицата им. Сирената виеше с все сила, но не им помагаше много да си пробият път сред потока от коли. Повечето шофьори не й обръщаха внимание.

Болд залитна на една страна, когато Ла Моя завъртя рязко волана, за да изпревари поредната кола.

— Задник — изруга тихичко той.

Шофьорът натисна гневно клаксона, но Ла Моя също изсвири и му показа среден пръст.

Бяха спирали вече на две места, преди да се понесат по шосето — в апартамента на Памела Чейз и в къщата на Елдън Тег. Апартаментът беше празен, а в къщата имаше официална вечеря. Тревата отпред беше така изпомачкана, като че ли някое хлапе се беше учило да кара кола.

Съпругата на Тег отбягваше директните отговори на въпросите, но под натиска на Болд призна, че мъжът й е излязъл преди около час. Когато Ла Моя попита дали използват имението си в Снокуолми, тя поиска да се свърже по телефона с адвоката си.

— Я да видим дали ще отгатна кой е той — каза Болд. — Не е ли Хауард Чамбърленд?

— Ами да — призна тя и се изчерви.

Болд се безпокоеше за Дафи. Докато караха по шосе И-90 към Снокуолми Фолс, нареди по телефона на една патрулна кола да огледат клиниката на Тег. Съобщиха им, че пред клиниката няма паркирани коли, вратите й са заключени, а лампите изгасени, и Болд телефонира на окръжната полиция, за да ги предупреди, че от отдел „Убийства“ имат случай, свързан с отвличане северно от Снокуолми Фолс. Много би се радвал на тяхното съдействие. Четири минути по-късно им отговориха, че две патрулни коли ще ги чакат на кръстовището на пътя за Бърлингтън и шосе №202. Един хеликоптер на спасителната служба, линейка и местната болница ще бъдат в готовност.

— Всичко ще е наред — каза телефонистът.

— Не съвсем — промърмори Ла Моя. Пресече рязко три ленти за движение и едва успя да хване отклонението за излизане от шосе №203.

Болд затвори очи и каза:

— Съобщи ми, когато пристигнем.

Дафи отскочи назад и избегна челюстите на кучето. Едното му ухо беше разкъсано, а муцуната му — окървавена. Пистолетът й беше паднал в клетката през цепнатината между две напречни пръчки, върху който беше скочила.

От другия край на бараката Шарън се опита да й извика. Сърцето на Дафи се сви от жал. Шарън се придвижи напред и хвана решетката с две ръце. Чу се силен звън и тялото й се разтърси от електрическия ток.

Тя пусна решетката и се усмихна.

Дали не усеща електричеството? Или вече е привикнала с болката?

Шарън гордо кимна с глава. „Да не се е побъркала“, помисли си Дафи. Щеше ли да успее да я измъкне оттук? Можеше ли тази жена да се изкачи до дупката на покрива?

„Нещата трябва да се вършат едно по едно“, напомни си тя.

Сега проблемът беше как да стигне до клетката на Шарън и да избегне челюстите на кучето пазач. Прецени внимателно обстановката, припомняйки си на какво я бяха учили.

Беше трудно, но не и невъзможно. Трябваше да стои изправена и да се прехвърли от другата страна, където се намираше клетката на Шарън. Това беше единствената й надежда да й помогне. Приклекна и се приготви да прескочи от отсрещната страна на пътеката, когато Шарън отново хвана решетката и звънецът в нашийника й иззвъня. Очевидно искаше да привлече вниманието й, защото веднага я пусна и посочи с ръка към лампата, която висеше от тавана, точно по средата на пътеката. Когато я видя, Дафи веднага разора, че Шарън е обмислила всяка възможност за бягство, дори и как да се премине пътеката. Идеята наистина беше добра. Щеше да опита. Лаят на кучетата напълно я оглушаваше. Беше направо страшно. Дали Синди Чапмън е била някога в тази барака? Дафи се опита да не обръща внимание на кучешкия лай и да се съсредоточи. Рискува кучето да я стигне и пристъпи за миг напред, колкото да бутне осветителната тръба — тя се залюля насам-натам. Когато идваше към нея, Дафи я отблъскваше още по-силно. Накрая я хвана, увисна леко, за да провери здравината й. После дръпна по-силно — щеше да я издържи. Засили се и се изхвърли напред като Тарзан. Пусна я навреме и се строполи върху покрива на отсрещната клетка. Кучето подскочи и докосна с муцуна обувките й. Лампата се откъсна и падна надолу. Кучето я сграбчи със зъби още във въздуха, без да обръща внимание на трошащото се стъкло. „Гладно е“, каза си Дафи.