Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

На няколко пъти изпита странното чувство за безтегловност. Питаше се дали е от хеликоптера или Шарън беше издъхнала. Поглеждаше въпросително към фелдшера, а той към датчиците и после вдигаше нагоре палеца си. Тя се чудеше какво означава това — че Шарън си е отишла или че е добре?

Не беше сигурна какво точно искаше Шарън от живота. Но какво искаше и всеки един от нас? Тя си отговори сама — още един ден живот.

— Какво? — попита фелдшерът.

Дафи му махна с ръка да си гледа работата.

Той отново вдигна палеца си. Искаше й се да счупи този палец.

Наведе се и прошепна думите, които знаеше, че Шарън сигурно ще разбере:

— Всеки ден по малко — каза й тя. Почака да види дали ще последва някаква реакция — може би леко стискане на ръката й. Не последва нищо.

Дали бяха верни тези уреди? — запита се тя. Какво точно показваха?

— Почти пристигнахме — викна й той.

„Знам“, помисли си Дафи и погледна лицето на Шарън. Поднесе ръцете й към устните си и ги целуна.

Петък

10 февруари

Облечен в хирургическа престилка, д-р Роналд Диксън повтаряше на глас действията си, докато работеше над мъртвото тяло на Тег.

Болд повтаряше след него заключенията от аутопсията. Като водещ следствието детектив законът изискваше неговото присъствие, но никой не беше казал, че трябва да следи и работата на патолога.

Беше три часът сутринта — необичайно време за такава процедура, но Дикси се залови за работа без оплакване. В чакалнята на главния патолог имаше шестима души. Трябваше да пристигнат и други. Лампата над тях грееше като слънце. Осветяваше голото тяло. Гледката не беше от най-хубавите: бледа кожа, която на някои места беше разтворена. Потокът от технически термини не спираше. Причините за смъртта се описваха с най-големи подробности.

Болд беше открил тримата в бараката само минути след стрелбата. На мястото бяха пристигнали няколко линейки, както и микробусът на съдебния лекар. Имаше и технически лица, дори една пожарна кола, въпреки че никой не знаеше защо и тя беше тук. Пътят беше станал направо непроходим. На помощ бяха извикани два влекача.

Шарън Шафър беше получила не само кръвоизлив, но и другият й бъбрек беше разкъсан от лопатата. Беше останала без нито един. Загуби голямо количество кръв. Етикетче, закрепено на шофьорската книжка на Елдън Тег показваше, че декларирал съгласието си за донор на органи след смъртта си. Кръвната му група беше АБ-отрицателна.

Сред хората в чакалнята имаше една жена от банка „Лайънс ай“. Двама души бяха специалисти от Портланд по белодробна хирургия, но според Болд най-важният човек беше експертът по присаждане на бъбреци, защото бъбрекът на Тег беше предназначен за Шарън Шафър.

От Спокейн на път беше екип от кардиолози. През следващите три часа Елдън Тег щеше да даде своя последен принос.

— Мразя аутопсиите — каза Болд.

Дикси му отговори:

— Почакай само докато отворим найлоновите торби.

— Аз ли? Няма да стане. — Болд се усмихна за първи път от много време. — Запазил съм това удоволствие за Ла Моя.

Вторник

14 февруари, Денят на Свети Валентин

Дафи предложи да обядват на остров Бейнбридж и Болд се съгласи. Беше получил благословията на Лиз. Надяваше се да убеди Дафи да не напуска. Взе със себе си Майлс и сгъваема количка. Тя се пошегува, че води детето, за да го пази от нея, а той си помисли, че донякъде е права. Дафи леко накуцваше с ранения крак. Беше облечена в синьо шлиферно яке, сини джинси, а на краката имаше високи „кубинки“. Не беше сложила шалче и белегът й се виждаше. Болд усети промяната в нея.

— Какво е това предложение за работа? Мислех, че сме екип?

Тя не отговори на въпроса му. Сирената на ферибота изсвири, Майлс се разплака. Дафи отиде до перилата и се загледа в сиво-зелената вода. Градът зад тях постепенно се смаляваше. В далечината се виждаше къс синьо небе, къщите по хълмовете приличаха на играчки. Болд и Майлс дойдоха при нея.

Тя се загледа в хоризонта, а той я наблюдаваше. Майлс играеше с някакви пластмасови топки, вързани на ластик. Лиз ги беше открила след много търсене.

— Купихме пиано — каза Болд, но не й обясни защо. Това му припомни, че вече не си казват всичко. Така беше по-добре. — Накара ме да се върна, а сега напускаш. Не е честно. Шосвиц ще вдигне голяма врява.

Тя заговори, повишавайки глас, за да надвика шума от машините и вятъра:

— Организмът й е отхвърлил бъбрека.