Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

После изведнъж й дойде наум, че поне отчасти и тя носи отговорност. Къде свършваше нейното участие и започваше това на Тег?

Шарън хвана решетката, умишлено пренебрегвайки предупредителния звънец.

Не показа, че изпитва болка.

Кучетата лаеха като бесни, но Памела беше свикнала с тях. Поведението на жената я впечатляваше повече. Тя се приближи до нея. Как издържаше на това самобичуване?

— Идвам — каза тя.

Питаше се защо върви, а не тича. Не можеше да разбере защо беше толкова спокойна. Хвана катинара, за да покаже на Шарън, че има намерение да я измъкне оттам. Тя й посочи с пръст ключалката и енергично заклати глава.

— Ключът? — попита Памела. — Има ли ключ в бараката?

Шарън кимна отрицателно.

— Ще те освободя — каза уверено Памела. Сама не знаеше откъде идва увереността й.

Пленницата започна да кима ентусиазирано.

Памела се огледа наоколо. С какво можеше да отвори, след като нямаше ключ? Лопатата? Щеше ли да успее да разбие катинара? Знаеше, че трябва да бърза, но странното беше, че не бързаше. Всичко беше наред.

Шарън викаше, размахваше ръце, удряше с тях по пода, подскачаше. Боже господи, та тя приличаше на животните!

Какво имаше? Няколко кучета млъкнаха. Започнаха да сноват насам-натам. Шарън продължаваше да удря по циментовия под и да изпълнява някакъв примитивен танц.

Памела удари катинара с ръба на лопатата. Нищо. Опита отново.

— Мъча се да отворя — обясни тя на изпадналата в истерия жена. Поведението й я изнервяше. — Престани! — каза тя. Едва при този изблик на нервност си даде сметка каква огромна доза валиум беше погълнала.

Между сегашното и нормалното й състояние имаше огромна разлика.

Отново нанесе удар по ключалката. Пак нищо.

Сега Шарън сочеше с ръка към входната врата. Удари няколко пъти по пода и пак посочи към вратата.

Най-после Памела разбра. Лаят на кучетата й беше попречил да чуе, че приближава някаква кола.

А тя можеше да бъде само на един от двамата — на Мейбек или на Елдън. И ако някой от тях я завареше тук и видеше какво прави…

Шарън отново сграбчи мрежата. Чу се предупредителен сигнал и Памела видя как последва наказанието. Шарън държа мрежата невероятно дълго. Непрекъснато сочеше към вратата.

Затвори вратата! Ами да, разбира се!

Сега Памела се движеше изненадващо бързо. Изтича първо към вратата, но внезапно спря, върна се обратно при клетката и започна отново да удря с лопатата.

Изобщо не трябваше да идва тук. Отново допусна грешка. Погледна към вратата.

Шарън енергично сочеше към нея с ръка.

— Знам — каза Памела. Шарън не можеше да разбере, че вратата не се заключва отвътре. Единствената надежда беше да я освободи от клетката.

Даваше си сметка, че не трябва да се опълчва срещу него. Беше прекалено силен за нея.

Отказа се и захвърли лопатата. Тя издрънча на пода. Изпитваше ужас, още преди да се е появил. Валиумът не можеше да притъпи страха й.

Шарън нададе сподавен стон.

Кучетата направо изпаднаха в истерия.

Памела искаше да се скрие, да изчезне. Предпочиташе всичко друго, но не и да се изправи срещу гнева му. И по-рано беше забелязвала гневни пламъчета в очите му. Трепереше от страх. Не можеше да си представи как ще реагира той.

Вратата изскърца.

Шарън отстъпи в дъното на клетката и се сви на кълбо.

Памела също поиска да се скрие. Видя как една ръка отвори вратата. Познаваше тази ръка.

Дафи караше хондата с около 60 километра в час. Това беше два пъти по-бързо от безопасната скорост на тази откъслечна лунна светлина. Колата разплискваше локвите и предното стъкло се зацапа. Трябваше да сложи чистачките. Загуби го от погледа си. След няколко секунди отново видя светлините от джипа. Намали скоростта, за да не се приближи много до него. Изведнъж той изчезна. Тя подаде малко по-рязко газ. Беше опасно да кара така при този хлъзгав път и липсата на добра видимост. Вече караха по черни пътища около петдесет минути!

Ето там! С крайчеца на окото си мерна някакви светлини. Наведе се напред, за да погледне през зацапаното с кал стъкло.

Прониза я остра болка и вратът й се схвана съвсем. Почти изпусна кормилото. Изпъна назад глава, когато колата се плъзна вдясно и се понесе към дърветата. Приличаше на плъзнал се по лед камък. Тя изви волана надясно. Изчака. Нищо. Завъртя го в обратната посока — пак нищо. Колата продължаваше да се плъзга към края на пътя. Леко натисна спирачката. Колата се завъртя и се понесе точно в обратната посока. Беше тъмно като в рог. Мина на косъм от един трап, като пръскаше кал във всички посоки. Двигателят неистово изрева. Тя изви рязко кормилото вдясно и отново натисна спирачката. Едната предна гума се задържа в нещо, а предницата подскочи така рязко, че тя изпусна кормилото. Предните колела хлътнаха в плитката канавка, а главата й се удари в страничното стъкло. Колата изскърца и спря, двигателят продължаваше да работи.