Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

Спусна се бързо по тесните стъпала, които водеха към мазето. Когато стигна долу, насочи светлината на фенерчето към стената и протегна ръка към ключа на лампата. Напипа засъхнала кръв. Вратата на операционната не беше заключена! Невъзможно! Изведнъж доказателствата, които се натрупваха, започнаха да й говорят за нещо съвсем друго — окървавените дрехи в коша, незаключената врата. Това не беше присъщо за Елдън. Някой друг е влизал тук и е направил това безобразие. Не смееше да погледне по-нататък. Какво ли имаше зад вратата? Бутна я леко с крак и тя бавно се отвори. Не можа да познае операционната. Сякаш тук се е водила гангстерска война. Памела запали всички лампи. Инструментите не бяха почистени. Скалпелите, хемостатите, ретракторът за гръдната кост, масата, подът — всичко беше покрито с невероятно количество засъхнала кръв. Полицайката беше употребила думата „жътва“. Тогава Памела не схвана за какво става дума, но вече й бе ясно. Обзе я паника, отчасти притъпена от успокоителното. Чувстваше се раздвоена. От една страна, още беше влюбена в Елдън Тег, но вече се боеше от него. Искаше да му бъде вярна, но знаеше, че той може да я измами, обвиняваше го, но до известна степен считаше и себе си за виновна.

Касапница. Убийство?

Нашийник.

Беше поставен до кръвоспиращите средства.

Разтърси се от истеричен смях. Нашийник! Следователно е куче, не е човек. Значи не е убийство. Няма човешка жертва. Само едно куче! Правил е опити.

Беше проявила недоверие към него. Беше се усъмнила в намеренията му. Беше позволила на полицията да й повлияе, точно както той я предупреждаваше. Как можаха да й дойдат наум такива работи? Как можа да изгуби толкова бързо вярата си в него?

Откритието я развълнува. Обзе я желание да се увери, че първоначалните й подозрения са били неоснователни. Втурна се към стаята за реанимация. Таванът и стените също бяха облицовани в пластмаса. Лъчът на фенерчето освети тясното походно легло до стената, а после и прозореца, който гледаше навън. Дори и от това разстояние лаят на кучетата й се стори необичайно силен. До този момент не му беше обърнала внимание. Може би се дължеше на действието на валиума.

Но защо Шарън не е тук, както се надяваше? Лъчът на фенерчето отново освети прозореца и тя сама си отговори.

Лаят на кучетата напълно потвърди заключението й. В бараката нямаше прозорци. Оттам нямаше възможност за бягство.

Тя излезе от мазето и бързо се изкачи по стълбите. Пресече поляната и спря пред бараката. Все още се надяваше, че наличието на нашийника в операционната означава, че е правил експеримент с куче, а не с човек. Че не е била Шарън. Ако в бараката кучетата бяха с едно по-малко, предположението й щеше да се окаже вярно. Тези негови питбули бяха направо ужасни. Обучени да нападат, още преди да бъдат „спасени“ от умъртвяване. Неговите хирургически експерименти с тях не се бяха отразили на кръвожадния им нрав.

Беше забравила ключа от бараката и отиде да го вземе от операционната. Видът на нашийника отново я изпълни с надежда. Помисли си с облекчение, че положението не е чак толкова безнадеждно.

Джипът се движеше с голяма скорост, открояваше се сред останалите коли и беше лесен за проследяване. Където бе възможно, Дафи оставяше поне една кола между Тег и себе си, въпреки че ако се съдеше по припряното му, граничещо с безразсъдство шофиране, той едва ли обръщаше внимание какво става зад него. Очевидно бързаше.

Пое по шосе №5-Север, но само за малко и се отправи на изток по шосе №90. Премина през квартала „Белвю“ по магистралата и се насочи към път №901. Излязоха извън очертанията на града и правата й на полицай свършиха. Тя беше от сиатълската полиция, а тук се разпореждаха окръжната полиция и полицейските участъци на околните градчета. От формална гледна точка сега тя беше обикновена гражданка.

На места той караше със сто и четиридесет километра в час. Колкото повече се отдалечаваха от града, толкова по-изолирана се чувстваше тя. Ако имаше късмета да спре на някоя бензиностанция, щеше да се обади по телефона и да поиска помощ. Но джипът продължаваше да се носи стремително в нощта, следван на стотина метра от нейната кола. При Престън той излезе от магистралата и пое на север по път №203 към Фол сити.

Колкото по-далеч отиваха, толкова по-нервна ставаше. Знаеше, че поема цялата отговорност върху себе си. Какво щеше да прави, ако той наистина я заведеше при Шарън? Какво щеше да стане тогава? Дали ще й се наложи да използва пистолета? Щеше ли да се стигне до сблъсък? През последните шест години беше се справила по пътя на преговорите с единадесет случая, в които отделът й имаше работа със заложници — едно наистина много добро постижение. Единствената ситуация, в която се провали, беше, когато за заложник я взеха самата нея. Този случай не се споменаваше в аналите на отдела. Болд разреши проблема с револвера си, но едва след като похитителят успя да я нарани в гърлото.