Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

Тя продължи да шари с пръст по картата и накрая спря на името Шмид.

— Това е в квадрата на река Скайкомиш — обяви тя.

— В националния парк „Снокуолми“, близо до водохранилището при река Толт. Бинго!

— Открихме го — извика Ла Моя, все още не вярваше на очите си. — Открихме го — повтори развълнуван той.

— Ще ти направя фотокопие, сладур, и с него ще отидеш направо в двора й — каза Лорейн.

21:00 часа

Памела Чейз караше толкова бързо, сякаш отиваше да гаси пожар. Стигна до черния селски път, който водеше до фермата. Колата й поднесе и за малко не се удари в крайпътните дървета. Той се беше опитал да я упои! Тя не можеше да се примири с това! Беше глътнала едното хапче, но задържа другото и го изплю пред къщата му. Караше бързо, защото искаше да пристигне по-скоро във фермата и да изпревари действието на валиума. Вече го усещаше. През последните няколко минути беше значително по-спокойна. Пръстите й не стискаха толкова силно кормилото, престана да скърца със зъби. Колкото по-отпусната се чувстваше, толкова повече се засилваше ужасът й. Беше й казал, че ще се обади сутринта. За какво? Отнасяше се към нея като към своя собственост, сякаш е едно от опитните му кучета. Как му позволи да я води за носа толкова време! Що за човек беше тя?

Не такъв, който ще изтръгне сърце — отговори си сама. Смяташе окончателно да приключи с досегашния си живот, но трябваше да действа бързо! Паркира колата пред фермата. От бараката се понесе яростният лай на кучетата. Старата селска къща от края на миналия век и бараката засилваха усещането за безлюдно, потайно и затънтено място. Радваше се, че в момента той дава парти. Не искаше да я завари тук.

Излезе от колата и се приближи до къщата. Краката й постепенно омекваха под коварното въздействие на валиума. А и все още искаше да му вярва. Тази вяра я беше дарила с няколко години щастие. Сега искаше и да опровергае, и да докаже подозренията си. Не можеше да не мисли за него. Сякаш беше застанал пред нея и мълчаливо наблюдаваше всяка нейна предателска стъпка. Чуваше доводите му. Той умееше да убеждава. Огледа се неспокойно. Облаците се разкъсваха и луната хвърляше бледа светлина върху ливадата. Усети се, че гледа към небето. Чувстваше се невероятно добре.

Резервният ключ! Защо ли го е скрил? Освен…

Намери един камък и счупи прозореца. Трябваше да бърза. Действието на валиума се засилваше. Пъхна ръка през прозореца, за да потърси резето, но се поряза. Заболя я, но тя не обърна внимание. Вратата се отвори. За външен човек къщата изглеждаше като изоставена. Занемарени мебели и то старовремски. Сигурно е била бивша ловна хижа. Тег нарочно я беше оставил в този й вид, за да не привлича любопитни погледи. Изпитваше патологичен страх, че някой може да открие лабораторията, т.е. операционната, въпреки че тя никога не беше виждала жива душа наоколо. Бушоните бяха изключени и в горните стаи нямаше осветление. Той държеше фенерче на стълбището за мазето. Памела мина през кухнята, като се удряше в шкафовете, и го намери. Бързо огледа стаите на първия етаж. Нищо!

Изкачи се по стълбите, чувстваше се странно лека, сякаш не беше тя. Беше щастлива. На горния етаж имаше две спални и една малка баня, чийто под беше покрит със стар и напукан линолеум на цветчета. Мивката и тоалетната бяха с неопределен цвят и покрити с петна. Лъчът на фенерчето шареше по стените. От чешмата капеше вода. Тя завъртя крана, капките спряха. Нещо й подсказваше, че тук се крие някаква опасност. Вдигна глава и подуши въздуха. Метален, възсолен мирис, който й беше познат — на кръв. Пристъпи към коша за пране, оттам идваше миризмата. Виеше й се свят. Никога не е използвал този кош и това я озадачи още повече. Обикновено тя носеше хирургическите чаршафи в клиниката и от там ги даваха за пране. Спря пред коша. Не искаше да знае какво има в него. Уплаши се, като си представи какво може да види. Въпреки това протегна нерешително ръка, хвана капака, поколеба се и рязко го вдигна. Насочи лъча на фенерчето и в следващия миг изкрещя с всичка сила и отскочи назад. Там, смачкана на топка и напоена с невероятно количество засъхнала кръв, беше неговата хирургическа престилка. Инстинктивно усети, че това е човешка кръв — кръвта на Шарън. Вече беше извадил сърцето! И по време на операцията се е случило нещо ужасно.

Тя затръшна капака. Почти беше откачила. Паниката и ужасът неутрализираха действието на валиума. Спусна се надолу по стълбите, за да се увери в подозренията си. Питаше се дали само той е виновният. Дали щеше да хвърли вината и върху нея, защото отказа да му асистира? Главата й се въртеше.