Крис Картър - Хищникът

— Перес се пенсионира преди четири години. Живее на моята улица. Синът му е пожарникар. Кимбъл почина преди няколко години. Ракът на панкреаса спечели битката.

— Съжалявам. — Робърт отново насочи вниманието си към дневника. — Познавате ли заместниците на шерифа, Питър Едмъндс и Джоузеф Хейл?

Суарес кимна.

— Разбира се, но те вече не са заместници на шерифа. Питър Едмъндс е капитан в Оперативния отдел, а Джоузеф Хейл е помощник-шериф в отдел „Прилагане на законодателството по спорни въпроси“. Двамата живеят в Санта Роза. Прекрасни хора.

Хънтър потърка очи. Съдебният лекар, криминалистът следовател, шерифът и Купър вече бяха на повече от шейсет и пет години. Не беше невъзможно, но имаше много малка вероятност някой от тях да е станал сериен убиец на стари години. Всички, присъствали на местопрестъплението, бяха споменати, освен ако някой не беше вписан. Но в такъв случай нямаше как да разбере кой друг е видял местопрестъплението. Той инстинктивно запрелиства докладите и снимките и изведнъж се намръщи. Нещо привлече погледа му. Върна се на фотосите и внимателно се вгледа в тях. Щом стигна до последния, отново прегледа всички материали.

— Това ли е всичко по случая или в архивите има още някоя папка?

— Това е всичко — отвърна Суарес. — Няма друго.

— Сигурен ли сте?

Шефът на полицията повдигна вежди.

— Да, сигурен съм. Вече ви казах, че пет часа търсихме тази папка. Преровихме всички кутии и, повярвайте, не бяха малко. Защо питате?

Хънтър затвори папката на коленете си.

— Защото липсва нещо.

Пътуването до дома на Купър, бившия началник на полицията в Хийлдсбърг, отне на Робърт по-малко от петнайсет минути.

Той слезе от колата и докато затваряше вратата, на верандата на къщата излезе жена — на шейсет и пет години, слаба, но не и мършава. Носеше семпла синя рокля и престилка с джоб. Имаше продълговато лице и прошарена права коса, дълга до раменете.

— Добро утро — усмихна се тя. Гласът й беше малко дрезгав, сякаш бе настинала. — Вие сигурно сте детективът от Лос Анджелис, за когото Том спомена.

— Сините й очи се спряха на лицето на Хънтър. Бяха нежни като гласа й.

— Да, госпожо — отвърна той и се приближи до нея. Показа документите си и тя ги прегледа внимателно като опитен професионалист.

— Казвам се Мери. — Жената протегна ръка. — Съпругата на Том.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо.

Те си стиснаха ръцете и Хънтър се изненада колко много сила е събрана в малката й ръка.

— Том лови риба на езерото. — Тя поклати глава в знак на шеговито неодобрение. — Все лови риба — засмя се жената. — Е, поне си намира работа, иначе ще кове нещо в къщата по цял ден.

Робърт се усмихна учтиво.

— Тръгнете по онази пътека и ще стигнете до малък хълм. — Тя посочи тясна просека, която водеше навътре в гората вдясно от къщата. — Не може да не го видите. — Мери набързо огледа небето. — Имате ли чадър в колата?

— Боя се, че нямам.

Тя му се усмихна мило.

— Почакайте малко. — Тя се върна в къщата и след няколко секунди се появи отново, носейки служебен полицейски дъждобран. — Скоро ще завали и по-добре вземете това или може да настинете. — Мери му даде дъждобрана. — Том има достатъчно кафе и кекс, за да изхрани и двама ви за ден и половина.

Хънтър й благодари още веднъж и тръгна по пътеката, която зави наляво и надясно няколко пъти, като ставаше все по-стръмна, колкото по-навътре навлизаше в гората, и накрая го заведе на уединено място край езерото Сонома. Стигна до площадка от пръст и камъни в края на пътеката и спря. Там нямаше никого. Водите на езерото бяха спокойни, дори неподвижни. Отстъпи назад и се заслуша. Нещо не беше наред.

Изведнъж се завъртя и извади пистолета си.

— Хей, спокойно. — Мъжът, който стоеше на метър и половина от него с вдигнати ръце, наближаваше седемдесетте и беше висок и строен. Над ушите му падаха кичурчета бяла коса. Носеше очила с черни рамки, а белите му като памук мустаци изглеждаха твърде гъсти за слабото лице и тънките му устни. Въпреки възрастта си той имаше такъв вид, сякаш би се справил с всякакви схватки. — Чухте ли ме да идвам зад вас? — с властен тон попита той.

— Нещо такова — отвърна Хънтър, като продължаваше да го държи на прицел.

— По дяволите, или аз губя способностите си, или вие имате фантастичен слух. И страшно бързо извадихте пистолета. — Той изчака няколко секунди. — Аз съм Том Купър. А вие сигурно сте детектив Робърт Хънтър от отдел „Обири и убийства“ в Лос Анджелис. Може ли да сваля ръце?