Крис Картър - Хищникът

Без да знаят какво се е случило, останалите от групата трябваше да разбият вратата и да го укротят. Мениджърът на турнето организира нещата и му уреди билет за самолета до Лос Анджелис. Дотогава Марк вече беше мъртвопиян и на летището не му позволиха да се качи на самолета.

— Правила на авиацията — обясни младата жена на гишето на авиолинията. — Той е прекалено пиян, за да лети. Съжалявам.

Това беше последният полет за деня до Лос Анджелис. Наложи се да наемат частен самолет, за да го върнат в града.

След като таксито го остави пред жилището му, Марк, все още полупиян, препъвайки се, нахлу в апартамента. И в този момент беше изгубена всяка надежда нещата да се запазят непокътнати. Той не спря да вика името на Джесика часове наред, обикаляше стаите и включваше и изключваше лампите, сякаш тя можеше да се появи изведнъж като по магия. Отвори гардероба и започна да тършува в дрехите й. Изсипа чекмеджета и шкафове. Легна на леглото, прегърна възглавницата й и плака, докато сълзите му пресъхнаха.

Сега Седеше кротко в кухнята. Очите му бяха кървясали и подпухнали.

Гарсия взе снимка в рамка от пода на спалнята. Джесика и Марк на почивка на слънчево място. Изглеждаха щастливи и влюбени.

Той я остави на тоалетката, обърна се отново към неоправеното легло и се замисли какво да направи. Не можеха да запечатат апартамента, защото официално не беше местопрестъпление. Шансовете да помоли да изпратят екип криминалисти, преди да бъде потвърдено, че Джесика е отвлечена от тук, бяха нищожни, а шансовете да намерят някакви улики на компрометираното и разхвърляно място бяха равни на нула.

Карлос излезе от стаята, тръгна по дългия коридор и влезе в хола. На стилна стъклена маса между дивана и монтирания на стената телевизор имаше няколко музикални списания. Джесика беше на корицата на най-горното. От любопитство Гарсия го разгърна и потърси статията. Беше интервю на две страници, в което тя разказваше, че е преуспяла музикантка и за живота си в общи линии, но подзаглавието привлече вниманието му — „За любовта“. Карлос плъзна очи по текста, но спря само след няколко реда. По гърба му полазиха ледени тръпки, сякаш внезапно го беше блъснал полярен вятър. Той прочете редовете отново, за да е сигурен.

— Не може да бъде, по дяволите! — Грабна списанието и хукна към кабинета си.

Хънтър излезе от дома на Том Купър край езерото Сонома точно преди обяд, но още не беше готов да се върне в Лос Анджелис. В главата му се въртяха объркани мисли и трябваше да ги подреди, преди да продължи по-нататък. Спомни си, че мина покрай градската библиотека по пътя за дома на Купър, и реши да започне оттам.

Сградата беше едноетажна и не можеше да се сравни дори с някои гимназиални библиотеки в Лос Анджелис. Спря на паркинга, вдигна яката на якето си и побягна към входа. Все още валеше.

Жената на информационното гише отмести поглед от екрана на компютъра и му се усмихна съчувствено.

— Предполагам, че сте забравили чадъра си.

Той изтръска водата от косата и ръкавите си и също се усмихна.

— Не очаквах небето да се излее върху мен.

— Пролетен дъжд. Типично за това място. Скоро ще премине. — Тя отново му се усмихна и му предложи няколко хартиени кърпички.

— Благодаря. — Той ги взе и избърса челото и ръцете си.

— Между другото, аз съм Ронда.

Двамата се ръкуваха.

— Аз съм Робърт.

Ронда беше на около двайсет и пет години с къса, щръкнала, боядисана в черно коса. Лицето й беше призрачно-бледо и гримът й — почти готически.

— Е, какво те води в библиотеката в Хийлдсбърг? — попита тя и го погледна с черните си очи.

— Проучване.

— Проучване? За винарските изби?

— Не. — Робърт се замисли за миг. — Търся стар училищен годишник.

— Годишник? Стар приятел, а? От кое училище?

— Колко училища има в Хийлдсбърг?

Ронда се засмя.

— Изглежда не знаеш много за проучването си.

Той се съгласи с усмивка.

— Истината е, че се опитвам да намеря снимка на дете, което е живяло тук преди много години.

— Дете? — Лицето й стана загрижено и тя отстъпи назад от гишето.

— Не, виж, аз съм ченге от Лос Анджелис. — Робърт извади значката си. — Нещо, случило се тук преди двайсет години, изведнъж събуди интереса ни. Опитвам се да намеря информация, това е всичко. Някоя снимка би помогнала.

Ронда се вгледа в значката и после в лицето му.

— Преди двайсет години ли?

— Да.

Тя се поколеба.

— Сигурно говориш за случилото се със семейство Харпър. И щом търсиш снимка на дете, тогава питаш за Андрю Харпър.