Крис Картър - Хищникът

— И? — подкани го сестра му.

Хънтър зачака.

Рики отмести поглед встрани.

— Бях забравил за онова място. — Той погледна Робърт. — Беше уединена част на тавана в дома му. Таванът беше пълен с кашони с боклуци и стари мебели. Много неща бяха натрупани като преграда, която разделяше тавана на две. Ако се качиш по стълбите в къщата, виждаш само едната част. Другата беше напълно скрита от бариерата от непотребни вещи. Дори не можеше да стигнеш до нея, ако не разместиш нещата. А те бяха много.

— И това ли беше тайното място на Андрю? — попита Ронда.

— Да.

— Но ти каза, че никой не можел да стигне дотам.

— Не и през къщата — поясни Рики. — Андрю се катереше по решетката с увивните растения по външната стена и се вмъкваше през кръгло прозорче на покрива.

— Покрива?

— Да. Беше много добър. Катереше се като Спайдърмен.

— Какво толкова му беше странното на тайното му място на тавана? — попита Ронда.

— Намираше се точно над спалнята на родителите му. Андрю каза, че когато те са там, чува всичко.

— Боже мой! — Сестра му направи гримаса. — Мислиш, че Андрю ги е слушал, докато се любят?

— Нещо повече. Спомняш си къщата им, нали?

Тя кимна.

Рики се обърна към детектива:

— Беше старомодна дървена къща с висок таван. Андрю беше изстъргал пролуки на различни места между дъските на пода. Знам, защото ми ги показа. През дупките виждал цялата спалня и шпионирал родителите си.

— Не. — Ронда отвори широко очи. — Това е отвратително. Извратено хлапе. — Тя потрепери.

— Но най-много се уплаших, когато в ъгъла видях памук и парцали, изцапани с кръв — продължи той.

— Кръв? — едновременно попитаха Робърт и Ронда.

Рики кимна.

— Попитах го и Андрю ми каза, че кръвта е текла от носа му.

Хънтър се намръщи.

— Когато беше по-малък, Андрю се разболя много тежко от грип и това увреди капилярите в носа му. Знам, че е истина, защото му се случи няколко пъти в училище. Започнеше ли да киха или ако издухаше носа си малко по-силно, потичаше му кръв.

Робърт долови смущението на Рики.

— Но вие не повярвахте, че окървавеният памук и парцалите са изцапани с кръв от носа му, нали?

Рики погледна сестра си и после кламера, който въртеше в ръцете си. Беше го изкривил. Вдигна го и го показа на Хънтър.

— Видях кламери до памука на пода. И по тях имаше кръв. Може би е бъркал в носа си с кламери, кой знае? Андрю беше по-странен от повечето деца. Нямах представа какво прави там, но мястото беше страшно. Казах му, че трябва да се прибирам, и се махнах оттам, колкото можах по-бързо.

Робърт се досети за какво са били памукът, парцалите и кламерите. Андрю се беше самонаранявал. Беше замествал една болка с друга, опитвайки се да овладее страданията си. Не бе могъл да контролира емоционалната си болка, която преживява всеки път, когато родителите му се карат, и за да се дистанцира от мъката, той си беше създал своя болка, като се самонаранява. Така е можел спокойно да гледа как кърви, откъснат от страданието и потиснатия си гняв. Можел е да контролира тази болка по отношение дълбочината на раната и колко кърви.

Рики потърка лицето си.

— Вижте, знам, че Андрю беше малко странен, но повечето десетгодишни деца са такива по един или друг начин. — Погледна сестра си. — Някои си остават такива.

Ронда му показа среден пръст.

— Но Андрю беше добро дете — добави той. — И ако питате мен, баща му постъпи като страхливец. Андрю нямаше шанс. Той не заслужаваше да умре.

Тримата се умълчаха.

За Хънтър парчетата от пъзела започваха да се подреждат.

Стаята, в която се намираше, беше осветена само от свещи — дванайсет. Пламъците им потрепваха в несинхронен танц и сенките им подскачаха по стените. Той вдигна глава и погледна отражението на голото си тяло в огледалото — босите крака върху студения бетонен под, мускулите, широките рамене, атлетичното телосложение и леденостудените очи. Втренчи се в лицето си и внимателно го анализира, а после изви тяло наляво и надясно, оглеждайки гърба си.

Приближи се до масата в ъгъла, взе единия от многобройните предплатени мобилни телефони и набра номер, който знаеше наизуст.

Телефонът иззвъня два пъти и сетне отговори спокоен, но твърд глас.

— Имаш ли информацията, за която те помолих? — попита той и впери очи в работния тезгях пред себе си.

— Да. Не беше проблем.

Той се заслуша внимателно.

Информацията беше по-скоро изненадваща, отколкото обезпокоителна, но лицето му не показа признаци на тревога. Той затвори и прокара дясната си ръка по голямата, изцапана със засъхнала кръв игла и конеца, които беше оставил на работния тезгях.