Крис Картър - Хищникът

Изведнъж му хрумна нещо налудничаво и Гарсия се замисли за възможностите.

— Какво пък, по дяволите? — промърмори и реши, че си струва да опита.

Нямаше да намери по-богата колекция от списания за изкуството и статии за Лора Мичъл от сбирката, която бяха открили в тъмната стая в апартамента на Джеймс Смит. Той беше събрал всичко публикувано за нея. Смит още беше в ареста и апартаментът му беше запечатан от полицията като част от текущо разследване.

Карлос застана на прага на слабо осветеното помещение с колажите и се втренчи в натрупаните навсякъде списания и вестници.

— Да му се не види! Това ще ми отнеме цяла вечност.

В действителност обаче му отне само два часа и три купчини списания и журнали. Последното интервю на Лора Мичъл беше за списание „Съвременни художници“ отпреди единайсет месеца. Статията беше малка — хиляда и петстотин думи.

Гарсия едва не се задави, като я прочете.

— Мамка му!

Косите му се изправиха. Знаеше, че не съществува подобно случайно съвпадение.

Докато забързано излизаше от библиотеката, мобилният телефон иззвъня в джоба му. Преди да отговори, Карлос погледна екранчето.

— Робърт, тъкмо щях да ти се обаждам. Няма да повярваш какво открих…

— Карлос, слушай — нетърпеливо го прекъсна Хънтър. — Мисля, че знам кого търсим.

— Какво? Наистина ли? Кого?

— Не се съмнявам, че той е променил името си, но истинското му име е Андрю Харпър. Искам незабавно да се свържеш с оперативния отдел и следователския екип. Трябва ни всичко, което можем да намерим за него.

Гарсия спря, намръщи се и се замисли.

— Почакай — спомни си той. — Не се ли казваше така хлапето, за което Стивън Андерсън ни каза по телефона? Баща му го е убил.

— Да, той е и не знам как се е отървал, но мисля, че не е бил убит в онзи ден.

— Какво?

— Смятам, че е оцелял и е бил в къщата, когато се е случило нещастието.

— Сериозно?

— Ще ти разкажа всичко, когато се върна в Лос Анджелис. В момента съм на летището. Ще пристигна след два часа. Но мисля, че момчето се е крило в къщата.

— Не думай.

— Гледал е как баща му насилва тялото на майка му, как я зашива, как написва с кръв послание на стената и после я убива, а накрая си пръска черепа…

Карлос онемя от почуда.

— Мисля, че хлапето е видяло всичко и сега повтаря историята.

На небето се събираха облаци, когато Андрю Харпър зави по междущатската магистрала 170 и се отправи на север. От задната седалка на големия кафяв автомобил комби пред него му се усмихна и му махна деветгодишно дете, което държеше фунийка сладолед. Не му трябваха напомняния, за да се пренесе назад в онзи ден, защото бяха навсякъде, където погледнеше, но при вида на хлапето със сладоледа Андрю потрепери като кон, който отпъжда мухи от гърба си. За миг се върна в пикапа на баща си в онова неделно утро. Баща му измина две пресечки от дома им и спря пред бензиностанцията.

— Имам изненада за теб — каза Рей Харпър и се обърна към малкия Андрю, който седеше на предната седалка до него. Усмихваше се, но очите го издадоха.

— Но първо ще ти купя сладолед.

Андрю отвори широко очи.

— Сладолед? Мама не ми дава да ям сладолед. Откакто настинах и се разболях, не трябва да ям сладолед.

— Знам, но ти обичаш сладолед, нали?

Момчето кимна нетърпеливо.

— Една топка няма да ти навреди. Днес е специален ден и може да хапнеш сладолед. Какъв искаш?

Андрю се замисли.

— Шоколадов — щастливо отговори.

След няколко минути Рей се върна с две фунийки. Андрю се нахвърли върху сладоледа, сякаш щеше да се изпари, ако не го изяде веднага. Излапа го за по-малко от минута и започна да ближе пръстите си.

Рей току-що бе приключил със сладоледа си, когато Андрю кихна силно и от носа му потече кръв. Не успя да закрие носа си навреме и изпръска с кръв всичко наоколо — таблото, предното стъкло, вратата и най-много ризата си. Последвалото кървене беше краткотрайно, но обилно, и кръвта покапа по панталоните и обувките му. Рей веднага протегна ръце към сина си, наведе назад главата му и избърса кръвта около носа и устата му с краищата на ризата му. Кръвотечението спря след две минути.

— Е — намръщи се Рей и на лицето му се изписа съжаление. — Може би идеята не беше добра.

Андрю се усмихна, погледна окървавената си риза и потрепери.

— Всичко е наред. — Баща му го погали по главата.

— Казах, че имам изненада за теб, спомняш ли си? Той бръкна под седалката и извади от палтото си кутия, опакована като подарък. — Това е за теб.