Крис Картър - Хищникът

Тя не отговори.

— Обичаше ли го? — Рей се промени, сякаш надделя друг човек. Някой неизмеримо зъл.

Емили беше онемяла от страх. Несъзнателно и без да разсъждава, тя леко кимна.

И това беше всичко, от което гневът на Рей се нуждаеше, за да избухне.

— Ако това означава за теб истинската любов, тогава трябва да го имаш. Трябва да е в теб завинаги. Ти и той, заедно в едно — вечно. — Той тръгна към нея толкова бързо и целенасочено, че и цяла армия войници не би го спряла. Удари я с юмрук в слепоочието и Емили се строполи в безсъзнание на пода.

Андрю се вкамени. Беше твърде уплашен да реагира. Гласът му беше изчезнал, а очите му бяха загубили способността си да мигат. Умът му беше твърде млад и наивен, за да се справи с всички образи. Но той не помръдна. И не откъсна поглед от пролуката.

През следващия един час Андрю наблюдава как чудовището в баща му изплува на повърхността.

Рей завлече Емили на леглото и я завърза. Взе дълъг, дебел черен конец и игла и старателно заши устата й. Извади странното парче окървавено месо от джоба си, разтвори краката на Емили, пъхна го в нея и я заши. След това написа нещо на стената с кръвта си. Буквите бяха големи и Андрю ги прочете — ТОЙ Е В ТЕБ.

После Рей повдигна единия край на леглото, така че да изправи жена си, и го бутна до отсрещната стена.

От очите на Андрю потекоха сълзи.

Баща му извади двуцевката си от кутията върху гардероба, седна пред Емили, кръстоса крака, сложи пушката на коленете си и зачака.

Не се наложи да чака дълго. След няколко минути Емили отвори очи. Опита се да изпищи, но шевовете не й позволиха. Невярващите й очи се втренчиха в лицето на съпруга й.

Той й се усмихна.

— Това ли искаше, Емили? — Тонът му се беше променил и бе станал спокоен и разбиращ, сякаш изведнъж беше намерил вечен покой в душата си. — Ти си виновна за всичко. Дано да гориш в ада. — Рей наклони глава назад и сложи двете дула на пушката под брадичката си. Пръстът му обви спусъка.

Емили се сви в предчувствие на онова, което щеше да се случи, осъзнавайки какво е направил Рей. Той се беше побъркал напълно. Тя беше сигурна, че съпругът й е убил сина им и любовника й. Съдържанието на стомаха й се изстреля към зашитата й уста. Емили изпадна в паника и започна да се дави. До белите й дробове не стигаше кислород.

Рей си пое дълбоко дъх и натисна спусъка. И в онази последна част от секундата, точно преди да се освободят ударниците на пушката, той ги видя, скрити между дъските на тавана. Видя ги, защото светлината се отрази в тях и те мигнаха.

Рей видя ужасените очи на сина си, които гледаха право в него.

Тя се свести, но не отвори очи. Знаеше, че не е била в безсъзнание дълго — най-много десет-петнайсет минути. Когато притиснаха влажната кърпа до носа и устата й пред вратата на дома й, тя веднага разпозна характерната миризма — етер. Освен това осъзна, че както е приклекнала и изненадващо нападната в гръб от по-силен от нея противник, съпротивата би била безсмислена.

Инстинктът й се задейства мигновено. Веднага щом разбра, че нападателят използва анестетик, за да я зашемети, тя знаеше каква реакция се очаква от нея. Включи се в играта, затаи дъх, колкото можа по-дълго, и се престори, че се бори. Несъмнено щеше да изпадне в безсъзнание от еднократното вдишване на етера, но нямаше да е за дълго. Ако съумееше да се държи убедително, че се мъчи да отблъсне нападателя и се задъхва, той щеше да повярва, че е вдишала достатъчно етер, за да бъде в безсъзнание дълго.

И успя.

Нападателят задържа кърпата до носа й не повече от двайсет и пет секунди и после реши, че вече е упоена.

Капитан Блейк остана абсолютно неподвижна и безмълвна. Чу бръмченето на двигателя на колата и усети, че подът под нея често вибрира и се тресе. Леко отвори очи, за да добие по-добра представа къде се намира. Нямаше съмнение, че лежи в тъмното задно отделение на движещ се микробус. Ръцете й бяха завързани зад гърба, но краката й бяха свободни. Това можеше да й даде шанс. Пистолетът, мобилният й телефон и чантата естествено ги нямаше.

Съзнаваше, че засега не може да направи нищо друго, освен да чака.

Умееше да преценява времето и когато спряха, пресметна, че са пътували около час. Микробусът се движеше с умерена скорост през повечето време и това означаваше, че бяха успели да избегнат повечето задръствания, с които беше известен Лос Анджелис. Където и да я водеше, тя беше сигурна, че мястото е извън града.

Барбара чу, че вратата на шофьора се отвори и после се затвори. Той идваше за нея. Време беше за шоу.