Крис Картър - Хищникът

— Възможно ли е чувствата му да са се изродили в комбинация от синовна и романтична любов, примесена в едно?

Той се замисли за хипотезата.

— Възможно е. Защо?

— Добре, сега е мой ред. Нека ти покажа какво открих. — Гарсия отвори папката, която носеше, и извади музикалното списание, което беше намерил в апартамента на Джесика Блек. Той разказа набързо какво се беше случило с Марк Стратън, как не е могъл да се контролира и как е съсипал евентуални улики на място на вероятно похищение. — Случайно попаднах на списанието, докато бях в апартамента им. Има интервю с Джесика Блек. В единия откъс репортерът я пита за любовта.

— Е, и?

— Пита я какво означава за нея истинската любов.

— Карлос бутна списанието към Робърт и посочи няколко маркирани реда. — Ето какво отговаря тя.

Хънтър плъзна очи по редовете и се вцепени. Той ги прочете още веднъж.

— „За мен истинската любов е нещо неконтролируемо, същински огън, който гори ярко в теб и поглъща всичко наоколо.“

— Огън, който гори ярко в теб? — Гарсия поклати глава. — На мен не ми прозвуча като случайно съвпадение. Затова се върнах в кабинета и потърсих в интернет, но… не намерих нищо. И после си спомних, че ти си ми казвал колко хубав архив от списания има в градската библиотека, и отидох в центъра на града.

— И?

— Намерих това. — Карлос извади от папката копие на разпечатката, която беше направил в библиотеката, и го бутна към партньора си. — Интервю с Кели Дженсън за списание „Изкуството днес“. Пак въпрос за истинската любов. — Той посочи няколко маркирани реда. — Прочети отговора й.

„Любовта наранява. Трябва да призная, че не ми провървя много в това отношение. Последното ми преживяване беше много болезнено за мен. Накара ме да осъзная, че любовта е нещо като безумен нож, който се таи в теб и всеки момент може да щракне и да се отвори. И тогава наранява. Разрязва всичко в теб. Кара те да кървиш. И не можеш да направиш нищо.“

— По дяволите! — промълви Робърт и прокара пръсти през косата си.

— Не можах да намеря подобни статии за Лора Мичъл и ми хрумна налудничавата идея да отида пак в апартамента на Джеймс Смит.

— Там е най-богатата колекция от списания и статии за Лора.

— Именно — съгласи се Гарсия. — Отне ми няколко часа, но открих това. — Той даде на Хънтър брой на „Съвременни художници“.

В интервюто пак имаше въпрос за любовта. Робърт прочете маркираните редове — „Истинската любов е невероятно нещо, което не можеш да контролираш. Нещо, което експлодира в теб като бомба, когато най-малко очакваш, и те изгаря напълно.“

— Той им дава любов — отбеляза Карлос. — Не неговата любов, а онова, което те смятат за истинска любов според интервютата, които е прочел.

Хънтър кимна мълчаливо. В съзнанието му се въртяха различни мисли. Не разбираше какво е любов.

— Не съм изненадан. За Андрю истинската любов е била онова, което родителите му са имали, но в онази вечер е станал свидетел как се разбива на милиони парчета и оттогава се опитва да ги сглоби.

— Добре, но защо сега? — попита Гарсия. — Щом се е случило преди двайсет години, защо действа чак сега?

— Травмите невинаги се проявяват веднага, Карлос — обясни Робърт. — Много травми, от които хората страдат на един или друг етап от живота си, никога не се проявяват в действия. Повечето пъти травматизираният човек не знае какво ги подклажда. Внезапно избухва в главите им и те не могат да се контролират. В случая с Андрю това може да е станало, когато е видял снимка на Лора, Кели или Джесика в списание или вестник.

— Защото те не само са приличали физически на майка му, но и са били на същата възраст, когато тя е умряла, и са били хора на изкуството.

— Точно така. — Мобилният телефон на Хънтър започна да звъни. На екранчето пишеше „непознат номер“. Той го доближи до ухото си. — Детектив Хънтър.

— Здравей, детектив. Хареса ли ти родният ми град?

Робърт стрелна партньора си с изненадан поглед.

— Андрю?

Гарсия отвори широко очи от изумление. Помисли си, че не е чул добре, но реакцията на партньора му не оставяше никакви съмнения.

— Андрю Харпър? — със спокоен глас повтори Робърт.

Другият мъж се засмя.

— Никой не ме е наричал Андрю от двайсет години. — Тонът му беше спокоен, а гласът — приглушен шепот. Хънтър си спомни шепнещия глас от записа, който Майърс бе направила от телефонния секретар на Катя Кудрова.

— Липсва ли ти да те наричат с истинското ти име?