Крис Картър - Хищникът

Тя бързо се плъзна към задната врата. Щеше да има само една възможност. Притисна колене до гърдите си и зачака. Елементът на изненадата беше на нейна страна. Чу, че вратите се отключват, и се подготви.

Вратите се отвориха и Блейк ритна с всичка сила. Краката й се стовариха върху гърдите на нападателя. За пръв път през живота си съжали, че не ходи на работа с обувки с високи токчета.

Както предполагаше, ритникът изненада похитителя и изкара въздуха от белите му дробове. Той падна по гръб на земята.

Барбара се хвърли напред и се изтласка до ръба на задното отделение на микробуса. Краката й трепереха от страх и от притока на адреналин и не беше сигурна дали ще може да стане. Докато се мъчеше да скочи навън, бързо огледа околността. Бусът беше спрял пред голяма стара сграда, но наоколо нямаше нищо друго, освен дива пустош, избуяла растителност и тесният път, по който очевидно бяха дошли.

Погледът й се спря на земята и в гърлото й се надигна страх. Похитителят не беше там.

— По дяволите!

Обзе я паника и тя хукна по пътя, но не беше с подходящи обувки, а и ръцете й бяха завързани зад гърба. Измина само няколко крачки, като залиташе непохватно, и после някой я хвана за краката с изумителна сила и прецизност. Дори не го чу, че идва зад нея.

Барбара падна на земята с рамото напред. Зрението й се замъгли и видя само неясна фигура, която се надвеси над нея.

— Е, хитра кучко, искаш да играем грубо, а? — Гласът му беше спокоен, но много заплашителен.

Пръстите му се свиха в юмрук.

— Време е за болка, курво.

Уитни Майърс погледна часовника си, преди да отговори на третото позвъняване на мобилния си телефон.

— Уитни, имам информация за теб — каза Лейтън Морис с обичайния си развълнуван глас. Той беше друг от контактите й в лосанджелиската полиция и й се обаждаше от време на време, когато й трябваше информация.

— Слушам.

— Детективът, когото ме накара да държа под око, Робърт Хънтър…

— Да, какво за него?

— Рано сутринта се качи на самолет.

— Самолет? За къде?

— Хийлдсбърг в Сонома Каунти.

— Сонома Каунти? Защо, по дяволите?

— Не знам, но със сигурност е свързано със случая, който разследва в момента. Всичко е много потайно.

— Заминал е сутринта, така ли?

— Да, и току-що си запази билет за връщане за днес следобед. — Последва кратко мълчание. — Всъщност ще се качи съвсем скоро.

Майърс отново погледна часовника си.

— На международното летище ли ще кацне?

— Позна.

— Знаеш ли номера на полета?

— Да.

— Изпрати ми го на мобилния телефон.

Тя прекъсна разговора и зачака.

Нямаше забавяне и самолетът на Хънтър се приземи навреме. Той нямаше багаж и мина през изхода само няколко минути след кацането. Гарсия вече беше там и го чакаше с папка под мишницата.

— На автомат ли си паркирал? — попита Робърт.

Карлос направи физиономия.

— Да не си полудял? Тук съм по официална работа. Имаме привилегии.

Приятелят му се усмихна.

— Добре. Да си вземем кафе и ще ти разкажа всичко, което научих. Има ли нещо ново от оперативния отдел или следователския екип?

— Засега абсолютно нищо. Преди малко им се обадих.

Те намериха изолирана маса в дъното на „Старбъкс“ в терминал едно. Робърт започна да разказва на партньора си какво е открил за семейство Харпър — за тайното място на Андрю на тавана, за пролуките и за самонараняването. Добави, че е сигурен, че Андрю е оцелял и е станал свидетел на всичко случило се в онзи ден, защото момчето е изчезнало.

— Щом баща му е бил толкова жесток, как е оцелял Андрю?

— Не знам какво точно е станало в онзи ден. Никой, освен Андрю не знае. Но той е жив. И насъбралото се напрежение в главата му се е взривило.

— Имаш предвид, че нещо го е задействало?

Хънтър кимна.

— И няма никакви негови снимки?

— Не можах да намеря. Градът и училището са малки. Навремето в училищния годишник са били само гимназистите. Андрю е бил в пети клас, когато се е случило нещастието. — Робърт потърка белега на врата си. — Изглежда, се оказахме прави, че убиецът използва проекция и рационализация, съчетани със силна любов към човека, на когото му напомнят жертвите.

— Майка му. Тя е човекът, когото най-много е обичал на онази възраст. Човекът, когото никога не би наранил, каквото и да направи.

— Да.

— Едипов комплекс?

— Не мисля, че е бил влюбен в майка си по романтичен начин, но Андрю е бил много срамежливо дете и е имал малко приятели. Родителите му са били всичко за него. Бил е убеден, че те не могат да направят нищо лошо.