Крис Картър: Хищникът

Последва мълчание.

— Знам, че си бил там, Андрю. Знам, че си видял какво се е случило в онзи ден в дома ти. Но защо си избягал? Къде си отишъл? Защо не си позволил да ти помогнат?

— Да ми помогнат? — изсмя се той.

— Никой не може да се справи сам с онова, което си преживял. Нуждаел си се от помощ тогава. Нуждаеш се от помощ и сега.

— Да се справят? Как може някой да се справи, когато пред очите му баща му се преобразява в чудовище? Баща, който само преди няколко часа ми даде най-хубавите подаръци, които съм получавал? Баща, който ми обеща, че всичко ще бъде наред и че вече няма да има кавги. Баща, който каза, че обича майка ми и мен повече от всичко друго на света. Що за любов е това?

Робърт нямаше отговор на тези въпроси.

— Проучих те. Ти си психолог, нали? Мислиш ли, че щеше да ми помогнеш да се справя?

— Щях да направя всичко възможно.

— Глупости.

— Не са. Не трябва да прекарваме живота си сами. Всички се нуждаем от помощ от време на време, колкото и силни и корави да си мислим, че сме. Човек не може да се справи сам с някои житейски ситуации, особено когато е на десет.

Мълчание.

— Андрю?

— Престани да ме наричаш Андрю. Нямаш право да го правиш. Никой няма право. Андрю умря онази нощ преди двайсет години.

— Добре. Как да те наричам?

— Не е нужно да ме наричаш с някакво име. Но тъй като ти беше толкова любезен да прецакаш всичко и да се разровиш в нещо, в което нямаш право, и аз имам изненада за теб. Предполагам, че телефонът ти приема видеозаписи, нали?

Хънтър се намръщи.

— Изпращам ти кратък видеозапис, който направих преди малко. Надявам се, че ще ти хареса.

Линията прекъсна.

— Какво стана? — попита Гарсия.

Робърт поклати глава.

— Изпраща ми някакъв видеозапис.

— Видеозапис? На какво?

Телефонът на Хънтър изпиука, сигнализирайки, че получава съобщение.

— Ей сега ще разберем.

Робърт натисна бутона за приемане на съобщението. Карлос се приближи до него. Очите им се впериха в малката чертичка на екранчето на мобилния телефон, която бавно се изпълваше. Времето сякаш спря.

Телефонът най-после изпиука отново. Изтеглянето на файла беше завършило.

Хънтър натисна „да“, за да видят записа.

Образът беше зърнест и с лошо качество. Записът очевидно беше направен с камерата на евтин телефон, но нямаше съмнение кого виждат.

— Какво? — Гарсия се приближи още.

На стол в средата на стая седеше завързана жена. Главата й беше клюмнала на гърдите и черната й коса закриваше лицето й, но не беше необходимо да видят чертите й, за да я познаят.

— Полудявам ли? — попита Карлос с широко отворени очи и пребледня.

Робърт нищо не каза.

— Как е успял да хване капитан Блейк? — Очите на Гарсия бяха приковани в екранчето.

Партньорът му мълчеше.

Видеозаписът продължи.

Барбара бавно вдигна глава и Робърт почувства, че нещо стегна сърцето му. От носа и устата й течеше кръв и лявото й око беше подуто и затворено. Не изглеждаше упоена, но очевидно изпитваше силна болка. Картината се съсредоточи върху лицето й за няколко секунди и сетне потъмня.

— Това е безумие — заяви Карлос. Не го свърташе на едно място.

Телефонът на Хънтър иззвъня отново и той отговори веднага.

— В случай че се питаш — каза шепнещият глас, — тя още е жива. Много внимавай какъв ще бъде следващият ти ход, защото животът й зависи от това. Откажи се.

Линията прекъсна.

— Какво каза? — попита Гарсия.

Робърт му предаде думите на похитителя.

— По дяволите! Каква бъркотия. Защо е отвлякъл капитана? И защо ни изпраща видеозапис? Това напълно противоречи на метода му на действие. Не го е правил с никоя от предишните жертви.

— Защото капитан Блейк не е като предишните жертви, Карлос. Тя не му напомня за майка му. Той не я е отвлякъл поради тази причина. Капитан Блейк е залог… разменна монета.

— Какво?

— Той каза: „Много внимавай какъв ще бъде следващият ти ход, защото животът й зависи от това. Откажи се.“ Използва я като гаранция.

— Защо?

— Защото се доближаваме до него, а той не го е очаквал. Знаем кой е… или поне кой е бил. Ясно му е, че е въпрос на часове да го хванем.

Гарсия прехапа устни.

— Изпада в паника.

— Да. Затова изпрати видеозаписа. А когато се паникьоса и се отклони от първоначалния си план, извършителят допуска грешки.

— Нямаме време да го чакаме да сбърка, Робърт. Той държи капитана.

— Той вече сгреши.

— Как?

Хънтър посочи телефона си.

— Изпрати ни видео. Трябва ни достъп до интернет.