Крис Картър - Хищникът

— По-добре да слезем и да вървим пеша — предложи Хънтър, когато бяха на двеста метра от входа. — Не искам да го предупредим, че идваме.

Гарсия кимна и намери скрито място зад няколко високи дървета, където да оставят колата.

Двамата бързо извървяха остатъка от пътя през високата растителност и намериха укритие на седемдесет и пет метра от порутения хоспис.

Сградата беше двуетажна и заемаше площ от триста квадратни метра. По-голямата част от фасадата беше разрушена, покривът беше хлътнал върху последния етаж и навсякъде имаше следи, че преди време там се е разразил голям пожар. На някои места зееха дупки. Навсякъде бяха разпръснати отломки.

— Сигурен ли си, че е тук? — попита Карлос. — Струва ми се, че няма никого.

Робърт посочи към земята пред главния вход, където се виждаха пресни следи от автомобилни гуми.

— Някой е тук отскоро.

Следите заобикаляха сградата и водеха отзад — единственото място, където стените изглеждаха непокътнати. Детективите наблюдаваха от разстояние известно време, търсейки камери или признаци на живот, но не забелязаха нищо.

— Да се приближим — каза Робърт.

Следите от гуми свършваха до голямо стълбище и рампа за инвалидни колички, които водеха към подземния етаж на хосписа. На стъпалата имаше няколко отпечатъка, които влизаха и излизаха. Бяха на един и същ човек.

— Каквото и да става тук, там долу е. — Карлос кимна към стълбите.

Хънтър извади пистолета си.

— Има само един начин да разберем. Готов ли си?

Гарсия също взе оръжието си.

— Не, но да действаме.

За тяхна изненада двойните въртящи се врати в края на стълбището не бяха заключени. Двамата детективи ги бутнаха и влязоха.

Първата стая беше фоайе със старомодна рецепция. До стената вляво беше монтирано очукано полукръгло гише. Навсякъде бяха разхвърляни счупени мебели, покрити с прах, и стари дрипи. Зад рецепцията имаше други въртящи се врати.

— Тази работа никак не ми харесва — прошепна Карлос. — Тук нещо не е наред.

Робърт се огледа бавно. Пак не видя камери за наблюдение или някакъв друг вид охранителни мерки срещу неканени гости. Той кимна на Гарсия и двамата внимателно се приближиха към двойните врати.

Хънтър натисна дръжките. Не бяха заключени. Двамата детективи минаха през тях и се озоваха в широк коридор, дълъг десет метра. Една-единствена слаба крушка хвърляше малко светлина в мрака. От мястото, където стояха, видяха само една врата на половината разстояние до дъното на коридора.

— Не вярвам във вибрации, аури или други такива щуротии, но тук определено има нещо зловещо — рече Карлос. — Чувствам го в душата си.

Те продължиха да се промъкват крадешком и стигнаха до самотната врата вляво, която също не беше заключена.

Открехнаха я и влязоха в стая с размери седем на седем метра и обзаведена като дърводелска работилница — голяма чертожна маса, огромен тезгях, два стари метални шкафа, лавици на стените и множество инструменти, окачени на стените и разпръснати из помещението.

Детективите застанаха неподвижно и огледаха всичко. Приближиха се до чертожната маса и се вцепениха.

— Мамка му — промълви Карлос, когато видя чертежите и снимките на масата. Те показваха само едно нещо — предмет, който вече бяха виждали. Ветрилообразният нож, изваден от тялото на Кели Дженсън.

Робърт разпозна и нещата в малката кутия на тезгяха — самоактивиращите се механизми. Бяха три, готови да бъдат използвани. До тях намери друга кутия с две алуминиеви тръбички. Не беше необходимо да ги разглеждат отблизо, за да разберат какво представляват — прототипи на сигналната ракета, поставена в тялото на Джесика Блек. Той си помисли, че това е творческа камера на ужасите, фабрика на смъртта.

— Виж това — каза Гарсия, който гледаше другите рисунки на масата. — Чертежи на бомбата в Лора Мичъл.

Последва неловко мълчание.

Карлос огледа стаята още веднъж.

— Той може да направи всякакъв уред за мъчения и инструмент на смъртта.

Робърт също оглеждаше отново помещението — тавана, ъглите, стратегическите места… но пак не видя устройства за наблюдение.

— Ето! — Гарсия откъсна лист, залепен за стената.

— Какво намери?

— Прилича на план на подземния етаж.

Хънтър се приближи до него и се загледа в чертежа. Коридорът, в който се намираха, водеше към друг. Имаше четири коридора, всеки с по две стаи. Нямаше изход от другата страна. Единственият изход беше да се върнат обратно, откъдето бяха дошли, и да се качат по стълбите, по които бяха слезли.