Крис Картър: Хищникът

— Замаяна ли си?

Тя кимна бързо няколко пъти.

— Малко, но мога да вървя.

Робърт погледна въпросително партньора си.

— Няма никого. Да тръгваме.

Хънтър премести Катя между себе си и Карлос и отново извади пистолета си. Тръгнаха предпазливо към вратата.

Изведнъж лампите угаснаха и настана абсолютен мрак.

Тримата се вцепениха. Катя изплака и този път страхът в гласа й вледени въздуха:

— Господи, той е тук!

— Всичко ще бъде наред, Катя. — Робърт я прегърна и усети, че тя трепери. — Тук сме с теб.

— Не, вие не разбирате. Нищо няма да бъде наред.

— Какво искаш да кажеш? — прошепна Гарсия.

— Той е като дух. Движи се като дух. Не го чуваш, когато идва за теб. — Жената се разрида и започна да заеква. — И те вижда… но ти не го виждаш. — Задъха се. — Той вижда в тъмното.

Хънтър притисна Катя до себе си.

— Катя, всичко ще се оправи. Ще те измъкнем оттук.

— Не… — В гласа й прозвуча отчаяние. — Вие не ме слушате. Не можете да се скриете от него. Няма къде да отидем. Той ще ни намери навсякъде. Няма да излезем живи оттук. Той може би стои зад нас в момента и ние не знаем. Освен ако той не иска да разберем.

По гърба на Карлос полазиха ледени тръпки, когато чу това, и той машинално протегна напред лявата си ръка като слепец, но не докосна нищо друго, освен въздух.

— Не го виждах — продължи Катя, — но усещах присъствието му много пъти в стаята при мен. Не отронваше нито дума и не издаваше звук, но аз знаех, че е там и ме наблюдава. Не го чух да влиза или да излиза. Движи се като дух.

— Не е умна идея тримата да вървим заедно на сляпо — отбеляза Робърт. — Няма да можем да се прикриваме взаимно.

— Какво искаш да направим? — попита Гарсия.

— Катя, остани в стаята.

— Какво?

— Проверих всеки сантиметър от това място. Той няма устройства за наблюдение. Няма камери, нито микрофони, нищо. Може и да знае, че сме тук, но няма как да бъде сигурен дали сме намерили теб или някой друг. Ако стоиш в стаята, както правиш от деня, в който си била пленена, той няма причина да ти се ядосва.

— Не… не. Предпочитам да умра, отколкото да стоя там само дори секунда повече. Не знаете какво преживях. Не мога да стоя тук. Моля ви, не ме оставяйте тук с него. Не можете да ме оставите сама.

— Слушай, Катя, ако и тримата излезем от стаята заедно сега и ако този тип наистина вижда в тъмното и се движи безшумно, както ти твърдиш, нямаме шанс.

— Не… не мога да остана тук сама. Моля ви, не ме карайте да стоя тук сама. Предпочитам да умра.

— Аз ще остана с теб — каза Карлос. — Робърт е прав. Няма да можем да се прикриваме един друг, ако излезем заедно. Той може лесно да ни убие един по един и няма да усетим. Аз ще остана тук при теб. Както каза Робърт, той не знае в коя стая сме. Знае само, че ти си тук сама, както преди няколко минути. Ще остана. Той няма как да разбере, че съм с теб. Ако вратата се отвори и човекът не се представи, ще му пръсна черепа. — Той зареди пистолета си и тя подскочи.

— Добра идея — съгласи се Хънтър.

— Защо не останеш и ти? — помоли го Катя. — Нека да го чакаме тук и да се борим заедно с него. Така имаме по-голям шанс.

— Защото той може да не дойде направо тук — обясни Робърт. — Със сигурност знаем, че държи в плен още една жертва. Трябва да я намеря, преди да стигне до нея. Не мога да стоя тук и да чакам. Животът й зависи от мен.

— Робърт е прав, Катя — обади се Гарсия.

— Не можем да губим повече време. Имай ми доверие, Катя. Ще се върна за теб.

Карлос прегърна Катя и бавно я заведе обратно в стаята.

— Желая ти успех — каза той на партньора си, който затвори вратата и си пое дълбоко дъх.

„Идеята вече не ми харесва — помисли си Робърт. — Да обикалям из тъмни като в рог коридори и да се бия слепешката с убиец. Къде ми е умът, по дяволите?“

Той знаеше, че между него и края на коридора има шест-седем метра. Нямаше други врати. Тръгна предпазливо, но бързо. Коридорът отново зави наляво. Робърт застана неподвижно и се заслуша.

Не чу нищо, освен абсолютна тишина.

Хънтър беше добър в разпознаването на звуците. Въпреки че Катя му беше казала, че Андрю вижда в тъмното и се движи като дух, той не вярваше, че някой може да е толкова безшумен.

Оказа се, че греши.

Андрю стоеше само на няколко метра от Хънтър и го наблюдаваше. Дишането му беше толкова тихо и спокойно, че дори човек, застанал на сантиметри от него, нямаше да го забележи. Той беше чул целия разговор преди няколко минути и знаеше, че Гарсия е останал в стаята с Катя. Ала по-късно щеше да се справи с тях. Устните му се разтеглиха в доволна усмивка. Виждаше безпокойството, изписано на лицето на Хънтър, и долавяше напрежението в движенията му. Трябваше да признае, че детективът е смел. Съзнателно влизаше в схватка, която не можеше да спечели.