Крис Картър - Хищникът

— И все пак не си виновен — повтори.

— Млъкни! Ти не знаеш какво се случи. Не знаеш какво накара баща ми да обезумее. Но ще ти кажа, че… бях аз. Аз му казах. Аз бях виновен за всичко.

Робърт долови терзанието и болката в гласа на Андрю. Болка, която извираше дълбоко от душата му. Нещо, което беше таил в себе си много години.

— Как мислиш, че разбра баща ми за господин Гарднър и майка ми?

Детективът не се беше замислял за това, но не трябваше да разсъждава дълго, за да се досети.

— Един ден ги видях заедно. В стаята на родителите ми. В леглото на родителите ми. Знаех, че онова, което правят, не е правилно. — Гласът на Андрю потрепери от отчаяние. Споменът още беше жив в паметта му. — Не знаех какво да направя. Някак чувствах, че постъпката на майка ми ще разруши брака й с баща ми. Не исках това да се случи. Исках отново да бъдат щастливи… заедно. — Той се поколеба за миг.

— И си казал на баща си — прошепна Робърт.

— Седмица преди да се случи. Казах му, че съм видял Нейтън Гарднър да излиза от дома ни, нищо повече. — Болката в гласа му се засили. — Не очаквах, че баща ми е способен на… — Гласът му заглъхна.

— И пак не си виновен. — Както сам каза, не си очаквал, че баща ти ще реагира така. Намерението ти е било да спасиш брака на родителите си и да ги задържиш заедно. Не си виновен за реакцията му.

За миг настъпи мълчание.

— Знаеш ли какво си спомням най-добре за майка си? — Андрю отново се беше преместил. — Тя ми каза, че когато стана на нейните години, ще си намеря някоя като нея — красива… талантлива… и ще се влюбя в нея. Чаках този рожден ден от двайсет години, деня, в който най-после ще започна да избирам моята идеална партньорка.

Робърт изведнъж разбра всичко. Предположенията им бяха правилни. Жените, които Андрю Харпър беше отвлякъл, символизираха комбинация от синовна и романтична любов. Той искаше да бъде влюбен в тях, но те трябваше да приличат на майка му. Емили му беше казала, че когато Андрю стане на трийсет, възрастта, на която тя беше умряла, ще си намери идеалната партньорка, някоя като нея. Хънтър беше проверил свидетелството за раждане на Андрю. Рожденият му ден беше на двайсет и втори февруари — два дни преди да бъде отвлечена Кели Дженсън, първата жертва. Андрю беше търсил жертвите си известно време, но подсъзнанието му беше забранило да действа, докато не навърши трийсет. В крехкото му съзнание думите на майка му бяха правило, което не можеше да наруши. Той беше чакал този рожден ден много дълго. И не беше губил време, когато бе дошъл. Жестоко травматизираното съзнание на Андрю беше изопачило думите на майка му.

— И ти си ги намерил — каза Робърт. — Жени, които приличат на майка ти. Талантливи като нея…

— Никоя не може да бъде талантлива като майка ми. — Гневът на Андрю се завърна.

— Извинявай — поправи се Хънтър. — Намерил си кандидатки за любовта ти… и си ги взел от домовете им… ателиетата… колите… но не си могъл да се влюбиш в тях, нали?

Мълчание.

— Отвлякъл си ги и си ги държал в плен. Наблюдавал си ги мълчаливо всеки ден, както си правил с майка си. Но колкото по-дълго си ги гледал, толкова повече те са ти напомняли за нея, нали? Затова не си ги докоснал сексуално, нито по някакъв друг начин. Не си бил в състояние да ги нараниш. Но за жалост споменът за майка ти е върнал и нещо друго. — Робърт избърса кръвта от устата си. — Напомнил ти е за измяната на майка ти. Измяната й към твоята обич. И накрая, вместо да се влюбиш, ти си ги намразил. Заради тази измяна. Намразил си ги поради същата причина, заради която си ги отвлякъл. Защото са ти напомняли за майка ти.

Андрю не отговори.

— И също като баща си ти си позволил гневът да те завладее и когато това е станало, си се пренесъл назад във времето в онзи ден и онова, което си видял той да прави на майка ти.

Андрю мълчеше, но детективът долови безпокойството му.

— Намерихме интервютата, Андрю. Прочетохме въпросите, които си им задавал за истинската любов.

— Дадох им онова, което винаги са искали.

— Не. Ти си изопачил думите им. Както си изопачил и думите на майка си. Тя наистина е искала да намериш любов, но не по този начин. Нуждаеш се от помощ, Андрю.

— Престани да ме наричаш Андрю! — Викът отекна в подземния етаж. — Мислиш, че ме познаваш? Мислиш, че знаеш за живота и болката ми? Нищо не знаеш. Но ако обичаш болката, ще ти я дам.

От удара в лицето устата на Робърт се напълни с кръв. Той се свлече на земята. Трябваха му няколко секунди, за да възвърне хладнокръвието си.