Крис Картър: Хищникът

— А сега имам изненада за теб, детектив…

Настъпи неловко мълчание, последвано от звука на влачене на нещо тежко.

— Събуди се, кучко.

Хънтър чу леки шамари, сякаш Андрю пляскаше някого по бузите, опитвайки се да го свести.

— Събуди се — повтори Андрю.

Женски глас измънка нещо неразбираемо и Робърт затаи дъх.

— Хайде, събуди се.

Тя отново промърмори нещо.

Съдейки по звуците, които жената издаваше, той разбра, че устата й е запушена и изпитва силна болка.

— Капитане? — извика той и се хвърли напред.

Андрю се изсмя.

— Къде си мислиш, че отиваш? — Той заби тока на ботуша си в гърдите на Робърт и отново го запрати към стената.

Жената започна да стене като обезумяла, но кърпата на устата й беше завързана много стегнато.

— Капитане? — отчаяно повтори Хънтър.

— Мисля, че е време всички да се сбогувате — каза Андрю. — Писна ми от тази история.

— Ммммм!

— Андрю, не го прави. — Робърт отново се помъчи да пристъпи напред, но пак беше ритнат към стената. Той се закашля няколко пъти, преди да нормализира дишането си. — Тя няма нищо общо с това. Аз наруших правилата ти, Андрю, а не тя. Ако ще наказваш някого, накажи мен.

— О, колко благородно, детектив — презрително възкликна Андрю. — Всички ченгета сте еднакви. Всичките искате да бъдете герои. Никога не знаете кога да се откажете и да се предадете, дори когато е очевидно, че не можете да победите. И това ви прави предсказуеми. Затова познай какво, детектив?

Последвалото мълчание изпълни със страх въздуха.

— Този път няма да спасиш света.

— Моля те, Андрю, недей! — Хънтър долови решителността и гнева в гласа на Андрю и разбра, че времето му изтича. Той се хвърли напред с всичката сила, която му беше останала, но Андрю и Барбара отново се бяха преместили. — Капитане? — попита Робърт, но чу само задавеното й предсмъртно стенание. Секунда по-късно той усети струя топла кръв, която обля лицето и гърдите му. — Не… не… Капитане?

Мълчание.

— Капитане?

— Съжалявам, детектив — каза Андрю и си пое дъх — дълбоко и доволно. — Мисля, че тя вече не те чува.

Мирисът на кръв отрови въздуха.

— Защо, Андрю? Защо трябваше да го направиш? — Той се разтрепери от гняв.

— Не тъгувай, детектив. Няма причина тя да ти липсва… защото скоро ще отидеш при нея. — Убиецът се изсмя отново. — Не е ли позорно едно ченге да бъде убито със собствения му пистолет?

Робърт чу звук от зареждане на полуавтоматичен пистолет.

Андрю вдигна оръжието на Хънтър в мрака и го насочи право към главата му. Детективът разбра, че всичко свърши. Нямаше какво повече да направи или да каже.

Той си пое дълбоко дъх и въпреки че беше тъмно, не затвори очи и предизвикателно се втренчи напред.

Оглушителният изстрел, който се разнесе миг по-късно, изпълни коридора с противна миризма на изгоряло.

В коридора блесна ярка светлина като от светлинна граната и озари всичко. Андрю нададе рев, сякаш го наръгаха с кама в сърцето, но болката беше в очите му, сякаш беше заслепен от яркостта на светлината, усилена хиляди пъти от прибора му за нощно виждане.

Той инстинктивно протегна ръце към очилата и ги вдигна от очите си, но пораженията вече бяха нанесени. Мъчеше се да се справят със светлинния взрив, който беше получил право в ретината. Чувстваше се зашеметен и объркан.

Хънтър осъзна какво се е случило само за част от секундата. С периферното си зрение забеляза, че Гарсия стои на завоя на коридора. На пода пред него имаше запалена сигнална ракета — една от прототипите, които беше видял във „фабриката“ на Андрю.

Беше се досетил, че единственият начин, по който някой може да вижда в тъмното, е като използва усилващо светлината устройство като прибор за нощно виждане. И много добре знаеше как са устроени. Той чу, че Робърт и Андрю се разправят. Не можеше да стои в стаичката и да чака. Знаеше, че партньорът му е страхотен в ръкопашния бой, но няма шанс срещу противник, когото не вижда. Сети се за работилницата и сигналните ракети. Прецени, че дори в мрака няма да се изгуби в коридорите, направени да обикалят в квадратна схема. Трябваше му само секунда ярка светлина, но за Андрю това щеше да бъде като бомба, избухнала в очите му.

Това беше шансът, от който Хънтър се нуждаеше. Без да мисли и за част от секундата, той се хвърли към Андрю. Карлос направи същото. Двамата се блъснаха в Андрю едновременно и го запратиха към стената. Той удари главата си с невероятна сила. Ролите се размениха. Андрю беше заслепен от експлозията на светлина и напълно дезориентиран от силния удар по главата. Също като Хънтър по-рано той замахна в отчаян опит да се защити. Но как можеш да се защитиш от противник, когото не виждаш?