Крис Картър - Хищникът

— Копеле! — изруга Барбара и взе чашата с вода от шкафчето до леглото й.

— На деветнайсет започнал работа в списание „Съвременни художници“ като момче за всичко — продължи Гарсия. — Списанието е на корпорация ДТП. Те притежават и списание „Изкуството днес“ и няколко други, както и телевизия „Изкуство и развлечения“. Бил много интелигентен и се издигнал бързо.

— Чудесно място, откъдето да търси художнички или музикантки, които да приличат на майка му — отбеляза Хънтър.

— А ето я и изненадата — намеси се пак Карлос. — Андрю е собственикът на хосписа „Сейнт Майкъл“.

— Собственик? — Тя погледна единия, а после другия детектив.

Гарсия кимна.

— Купил го преди година, осем години след като бил разрушен от пожар. — Той повдигна рамене. — Останките от сградата рухвали. Никой не я искал, най-малко предишните собственици. Взел я само за две хиляди долара. Хосписът е твърде далеч от града и не го посещават тийнейджъри, наркомани и скитници. Идеално изолирано място. Никой не ходи там. Малцина знаят, че дори съществува.

— Не разбирам защо не е убивал жертвите в хосписа? Защо ги е отнасял на друго място? — попита капитанът.

— Защото въпреки всичко те пак са му напомняли за майка му — отговори Робърт — и въпреки гнева му към измяната й обичта му към нея е била безспорна.

— И затова е изобретил спусъчните механизми — добави Карлос. — За да не бъде там, когато те умират. Отдалечаване от реалността.

— Именно — потвърди Хънтър.

— Дори да ги беше убивал там, Андрю пак е трябвало да се отърве от труповете — обясни Робърт. — Да влезе в стаята, да ги изнесе и изхвърли. Съзнанието му не е можело да понесе чувството да види мъртва жена, която прилича на майка му.

— Най-лесният начин да избегне това е бил да ги остави на съдбата им на друго място — заключи Гарсия.

Капитан Блейк внимателно докосна подутите си устни.

— Психиатрите ще прекарат вълнуващ ден с него.

— По-скоро летен лагер — отбеляза Карлос. — С това травмирано съзнание Андрю е мечта за психолозите, специалисти по престъпно поведение.

Барбара погледна Хънтър, който кимна.

— И след като уби шест души, това чудовище вероятно ще бъде изпратено в психиатрична клиника, вместо да получи смъртна присъда — поклати глава тя. — Както винаги, ние си скъсваме задниците да хванем смахнатите психопати, а проклетите адвокати и съдът ги пускат на свобода.

— Андрю няма да бъде на свобода — заяви той.

— Знаеш какво искам да кажа, Робърт. — Блейк млъкна и погледна цветята, които Хънтър й беше донесъл. Устните й започнаха да се разтеглят в усмивка, но тя я сдържа.

— Как разбра къде си? — попита Робърт.

Капитан Блейк обясни как е била отвлечена, как се е престорила, че е вдишала голямо количество етер, и за опита си да избяга, когато са стигнали до хосписа.

— Хукнах по пътя и видях старата табела на хосписа. Провървя ми, че Андрю реши да изпрати видеозапис. Опасявах се, че не съм раздвижила устни достатъчно добре, за да разбереш какво казвам. Мислех, че той ще забележи, и се престорих, че съм дезориентирана и мълвя несвързано.

— Добре си го измислила — призна Хънтър.

— Това спаси живота ми.

Гарсия се усмихна.

— Защо се усмихваш? — погледна го гневно Блейк.

— Току-що осъзнах, че за пръв път след голямо и трудно разследване, аз не съм онзи с размазаната физиономия.

— О, това лесно може да се уреди — отвърна тя и го погледна сърдито.

— Не, харесвам си физиономията такава, каквато е — продължи да се усмихва той.

Всички се умълчаха за минута.

— Благодаря — рече капитанът и погледна Робърт.

Той кимна към партньора си.

— Карлос спаси всички ни, когато му хрумна идеята за сигналната ракета.

— Е, все някой трябваше да измисли нещо — скромно отвърна Гарсия.

На вратата се почука и в стаята подаде глава медицинска сестра.

— Е, достатъчно за днес. Трябва да оставите госпожица Блейк да си почива — заяви тя, като гледаше Хънтър.

— Да си почивам? — изсмя се капитанът. — Скъпа, ако си мислиш, че ще прекарам още една нощ тук, ти си тази, която се нуждае от лекар.

— Докторът каза, че трябва да прекарате най-малко още двайсет и четири часа тук за наблюдение — отговори сестрата.

— Имам ли вид на жена, която се нуждае от наблюдение?

Робърт вдигна ръце и погледна Гарсия.

— И без това трябва да тръгваме. Ще ви оставим двете да решите спора.

— Няма какво да спорим — отсече Барбара. — Няма да стоя още една нощ тук. Точка по въпроса. — Тя стрелна с убийствен поглед сестрата.