Крис Картър: Хищникът

Карлос почувства, че кръвта му се смразява.

— Осем стаи. Той може да държи тук осем жертви едновременно.

Робърт кимна.

— Така изглежда.

— Извратено копеле.

Хънтър се обърна. Беше забелязал нещо, окачено на стената, но не го беше взел. Голям метален ключодържател с няколко ключа.

— Бас ловя, че ключовете са за вратите.

— Да проверим — предложи Робърт.

Двамата излязоха от работилницата и бързо и тихо тръгнаха по обиколния коридор. Озоваха се точно в центъра на сградата. Коридорът беше дълъг осемнайсет–двайсет метра. Също като в предишния и там имаше една слаба крушка в метална решетка на стената.

— Какво искаш да направим? — попита Гарсия. — Да се разделим ли или да вървим заедно?

— Нека си дадем по-голям шанс и да се движим заедно. Така ще се прикриваме един друг.

— Добър избор. Накъде?

Хънтър посочи надясно.

Двамата пак запристъпваха безшумно и бързо стигнаха до първата стая в дъното на коридора. Дървената врата беше дебела и солидна. В долната й част имаше отвор за подаване на храна. Робърт започна да изпробва ключовете във връзката и намери ключа за вратата.

Кимна на Карлос, който отвърна със същото. И двамата бяха готови.

Детективите затаиха дъх, когато Хънтър допря гръб до стената вдясно от вратата и я отвори с едно бързо движение. Гарсия мигновено влезе вътре, протегнал напред двете си ръце и хванал пистолета си. Робърт го последва след секунда.

Стаята беше тъмна, но тънката струя светлина, която проникваше от коридора отвън, им помогна да видят обстановката. Помещението беше малко, може би метър на два. Имаше метално легло, избутано до едната стена, и кофа вдясно от леглото, нищо друго. Стените бяха от червени тухли, а подът беше бетонен. Приличаше на средновековна тъмница и ако страхът имаше мирис, стаята беше напоена с него. Вътре нямаше никого.

Карлос изпусна затаения си дъх и потрепери.

— Какво място. Дори въображението на Стивън Кинг не би родило тази адска дупка.

Робърт затвори безшумно вратата и двамата продължиха по-нататък. Коридорът зави наляво. Стигнаха до първата врата и той пак започна да изпробва ключовете. Стаята беше същата като първата и също тънеше в пълен мрак. И там нямаше никого.

Гарсия се изнерви.

Стигнаха до следващата врата и процедурата започна отново. Когато Робърт бутна вратата и влязоха вътре с насочени оръжия, те чуха слаб и уплашен вик.

Двамата детективи спряха на прага. Пистолетите им държаха на прицел онзи или онова, което беше издало звука, но не стреляха. Тъй като беше тъмно, на Хънтър му бяха нужни няколко секунди да я забележи. Беше се свила на кълбо в ъгъла, притиснала колене до гърдите си. Ръцете й бяха увити около краката толкова силно, че кръвта се беше оттеглила от тях. Очите й бяха широко отворени и втренчени във вратата и двамата новодошли. Видът й можеше да бъде описан само с една дума — страх.

Робърт я позна веднага — Катя Кудрова.

Той прибра пистолета си в кобура и бързо вдигна ръце в знак, че не е опасен.

— Ние сме полицаи от Лос Анджелис — обясни с най-спокойния глас, на който беше способен. — Търсим те от известно време, Катя.

Тя избухна в сълзи и тялото й се разтресе. Робърт бавно се приближи до нея.

— Няма страшно. Тук сме.

Очите й все още бяха широко отворени и го гледаха така, сякаш Хънтър беше илюзия. Дишането й беше учестено. Той се притесни, че Катя е твърде стъписана да говори.

— Можеш ли да говориш? — попита я. — Боли ли те някъде?

Тя си пое дълбоко дъх през носа и кимна.

— Да… да, мога да говоря. Не ме боли никъде.

Робърт коленичи пред нея и я прегърна. Катя се вкопчи в него и се разрида, като хълцаше пронизително. Той имаше чувството, че поглъща страха й през кожата си.

Гарсия стоеше до вратата, стиснал пистолета си, и непрекъснато оглеждаше коридора навън.

Катя погледна Робърт в очите.

— Благодаря.

— Има ли и други тук?

— Така мисля, но не видях никого. Не съм излизала от тази стая. Лампите винаги са угасени. Но съм сигурна, че чух нещо онзи ден. Искам да кажа някого. Друга жена.

— Ти си първата, която намерихме. Трябва да потърсим другите.

Тя се вкопчи в него още по-силно.

— Не… не ме оставяй.

— Няма да те оставя. Ще дойдеш с нас. Можеш ли да вървиш?

Катя въздъхна и кимна.

Хънтър й помогна да стане. Тя беше много по-слаба, отколкото на снимките, които беше виждал.

— Кога се храни за последен път?

Катя повдигна леко рамене.

— Не знам. В храната и водата има упойващи вещества.