Крис Картър: Хищникът

— Интернет? — намръщи се Карлос. — Можем ли да го проследим?

— Едва ли. Той не е глупав.

— Тогава защо ни трябва интернет?

Робърт се огледа и видя мъж на трийсет и няколко години, който седеше до маса в ъгъла и пишеше нещо на лаптопа си.

— Извинявайте, онлайн ли сте?

Мъжът вдигна глава и погледна Хънтър и после Гарсия, който беше застанал зад партньора си.

— Да — предпазливо кимна той.

— Компютърът ви ни трябва — заяви Робърт, седна и придърпа лаптопа към себе си.

Човекът се накани да каже нещо, но Карлос сложи ръка на рамото му и му показа значката си.

— Лосанджелиска полиция, отдел „Убийства“. Важно е.

Мъжът вдигна ръце в знак, че отстъпва, и стана.

— Ще бъда ей-там. — Той посочи ъгъла. — Ползвайте лаптопа ми колкото искате.

— Защо изведнъж ти притрябва интернет? — попита Гарсия и се настани до Хънтър.

— Дай ми секунда. — Той търсеше нещо в Гугъл. Зареди се някаква уебстраница и той я прочете бързо.

— Мамка му. — Хънтър взе телефона си, изгледа отново видеозаписа и сбърчи чело. — По дяволите!

След това потърси нещо друго в Гугъл. Зареди се нова страница и той я прегледа.

— Да му се не види. — Погледна часовника си и стана. — Да вървим.

— Къде?

— В Санта Кларита.

— Какво? Защо?

— Там държат капитана.

Те се движеха бързо, подпомагани от фаровете и сирената на колата на Гарсия. Излязоха на магистрала 405 и Карлос подкара със сто и трийсет километра в час.

— Как разбра къде държат капитана? — попита той. Хънтър пусна отново видеозаписа и го показа на партньора си.

— Тя ми го каза.

— Какво?

— Обърни внимание на устните й.

Гарсия отмести поглед от пътя само за секунда, но забеляза, че устните на Блейк се движат леко.

— Да ме вземат мътните.

— Капитанът знае, че има само една причина Андрю да заснема видеото, и това е, че ние ще го гледаме.

— И по-точно ти — уточни Карлос. — Какво каза?

— Хоспис „Сейнт Майкъл“.

— Какво?

— Затова ми трябваше интернет. Отначало ми се стори, че каза болница 4 4 Hospital — болница (англ.) — Б.пр. „Сейнт Майкъл“, но няма такава и никога не е имало. Затова изгледах видеото още веднъж и осъзнах, че тя казва хоспис, а не болница. Хосписът „Сейнт Майкъл“ в Санта Кларита е затворил преди девет години, след като пожар е унищожил по-голямата част от сградата. — Робърт въведе адреса в джипиес навигационната система на колата на Гарсия.

— Ето го.

— Мамка му. Нагоре към хълмовете. Напълно изолиран.

Хънтър кимна.

— Щом подозираме, че държат капитана там, защо отиваме без екип на специалните части?

— Защото Андрю каза, че животът на капитана зависи от действията ни. Той някак наблюдава какво правим.

— Как?

— Не знам, Карлос, но той ми се обади само няколко минути след като самолетът ми кацна. Откъде е знаел, че сутринта съм ходил в Хийлдсбърг, по дяволите?

Гарсия нямаше отговор на този въпрос.

— Екипите на специалните части са страхотни, но се набиват на очи. Ако надуши, че може би знаем къде е, Андрю ще убие капитан Блейк много по-бързо, отколкото ние или екипите ще стигнат до него. И тогава играта ще свърши.

— Какво ще правим?

— Каквото ни хрумне. Може да успеем да го изненадаме. Той не знае, че сме разбрали къде е. Елементът на изненада е на наша страна. Ако действаме правилно, може да сложим край на всичко — сега.

Карлос настъпи газта.

Робърт запрелиства списанията и разпечатките, които партньорът му беше взел. Започна да чете интервюто с Джесика Блек отначало, когато изведнъж спря и се намръщи, а сетне взе следващото списание, където беше публикувано интервюто с Лора Мичъл.

— Не може да бъде.

— Какво? — попита Гарсия.

— Чакай. — Хънтър грабна разпечатката с интервюто с Кели Дженсън. — Били сме слепи, по дяволите.

— За Бога, какво откри, Робърт?

— Знаеш ли, че и трите списания са собственост на една и съща корпорация?

— Не. — Карлос повдигна рамене.

— Така е.

— И какво от това?

— Видя ли името на репортера, който е взел интервютата?

— Не. — Гарсия изглеждаше притеснен.

— Един и същ е.

— Не.

Хънтър вдигна едното списание и посочи името на репортера.

Робърт вече говореше по телефона с отдел „Специални операции“. Каза им да изпратят екипи в дома и на работното място на репортера. Ако го забележеха, трябваше веднага да го спрат и арестуват. Обявиха за издирване и колата му.

Стигнаха до Санта Кларита, потеглиха нагоре към хълмовете и завиха надясно по малък тесен път, който продължаваше петстотин метра и водеше към входа на стария хоспис „Сейнт Майкъл“.