Майкъл Ридпат - Хищникът

Крис дръпна жълтото самозалепващо се листче от любимата си чаша за кафе и прочете бележката, написана с познатия му закръглен почерк: „Заминавам за Прага. Връщам се в сряда. Може би. С обич, Л.“.

Въздъхна и поклати глава. Беше понеделник сутрин, първата след десетте превъзходни дни, които бе прекарал на ски във френските Алпи. Дойде в офиса още в седем и половина сутринта, освежен, готов да се справи с всички проблеми на фирмата, забъркани от Ленка, докато го беше нямало. Както си очакваше, не бяха един и два. Компютърът бе развален, имаше писмо от одиторите от фонда за проблем с осчетоводяването на натрупаните лихви, освен това Ленка бе купила много облигации от някакъв изключително съмнителен полски мобилен оператор.

А сега и тази бележка.

Тя беше знаела, че ще се ядоса. Сигурно я бе залепила на чашата, за да му даде няколко минути да се огледа, преди да я открие. Много хитро. Можеше да остане поне един ден в Лондон, за да го информира за случилото се след неговото заминаване. Това бе първата почивка, която си бе позволил, откакто преди две години двамата създадоха „Карпейтиън фънд мениджмънт“, и затова той очакваше всичко да се е разпаднало в негово отсъствие. Ала когато затвори очи и си припомни скриптящия звук на свежия искрящ снежен прах под ските, си даде сметка, че си е струвало.

Телефонът иззвъня. Той отнесе кафето на бюрото и вдигна слушалката:

— „Карпейтиън“.

— Добро утро, Крис! Как е, имаш ли тен? — обади се дълбок дрезгав глас.

— Ленка! Къде си?

— Не намери ли бележката? В Прага съм.

— Да. Но какво правиш там? Трябваше да си тук, за да ме информираш какво става.

— Ти си умно момче, Крис. Ще разбереш. Във всеки случай имам някои страхотни новини. Намерих офис!

— В Прага?

— Да, разбира се, в Прага. Помниш ли, че говорихме?

Беше вярно. Бяха обсъдили възможността да отворят постепенно малки представителства из цяла Централна Европа. Според Крис обаче, още не бе му дошло времето. При мисълта за цялата административна работа, която съпътстваше откриването и управлението на подобни представителства, му се завиваше свят.

— Какъв е проблемът, Крис? На чудесно място е. Струва ми се, че намерих и подходящия човек, който да го управлява. Ян Павлик. Ще ти хареса. Ела и ще се увериш сам.

— Кога? Как? Тук имаме толкова много работа, че…

— Ще почака — настоя Ленка. — Важно е. Трябва да се пораздвижим, за да уредим представителството и офиса. Хайде. Не искам да вземам тези решения без теб.

Всъщност тя правеше точно това.

— Ами компютърът? И какво, за бога, ще правим с онези двайсет и пет милиона евро на „Юрика телеком“?

— Не се притеснявай. Оли намери човек, който днес сутринта ще дойде и ще оправи компютъра. А когато пристигнеш тук, ще ти разкажа всичко за „Юрика телеком“. Историята си струва.

— Дано — отвърна той.

— О, Крис, май си ядосан — каза Ленка с престорено страхопочитание. — Слушай, офисът е точно срещу „Златната мечка“. Страхотна кръчма. Предлагат „Будвар“. Ще ти хареса, обещавам ти.

Той се поколеба. Погледна през прозореца към короните на дъбовете, които се издигаха от площада под прозорците. Грохотът на лондонския трафик стигаше до офиса на петия етаж. Чуваха се виковете на таксиметров шофьор, който сипеше закани към някакъв куриер на велосипед. Истина бе, че бяха обещали на инвеститорите си да започнат бизнес в Централна Европа. Бяха им казали, че е важно да имат местно представителство, за да опознаят пазара по-добре. Е, очевидно бе дошло времето да направят нещо по въпроса.

— Хайде, Крис — подкани го Ленка. — Ако искаш да ми тровиш живота, можеш да го направиш и тук.

И както обикновено, постигна каквото си бе намислила.

— Добре — въздъхна той. — Ще се видим довечера.

Таксито се промуши между безразборно паркираните автомобили на малкия, покрит със сняг площад и спря през хотел „Париж“. Крис плати на шофьора, влезе и се регистрира. Обади се в стаята на Ленка и тя каза, че слиза във фоайето след десет минути. За много по-кратко време той извади вещите от куфара си, преоблече се в джинси и слезе долу.

Ленка, разбира се, го накара да чака. Фоайето изобилстваше от характерните за началото на двайсети век интериорни и архитектурни елементи: орнаментирани свещници, асансьорни врати от месинг, скулптура на голо тяло в стила на Роден, плакати в стил ар нуво, които рекламираха какво ли не — от чешки шоколад до френски пиеси. Ленка винаги отсядаше в хотел „Париж“ — казваше, че бил един от малкото хотели в града, който все още имал стил. Беше израсла на трийсет километра от Прага и бе прекарала тук студентските си години. Обичаше този град. Крис изобщо не се учудваше, че иска да открият представителство точно тук.