Майкъл Ридпат - Хищникът

Полицията бе пристигнала бързо. Зададоха му въпроси за Ленка, за нападението, за мъжа с ножа. Крис не беше видял ясно лицето му. Помнеше само, че е среден на ръст, с тъмно яке и тъмна шапка. Безполезни сведения. И мустаци. Запомнил бе мустаците. Също съвсем безполезно. От чешката полиция казаха, че мъжът сигурно е бил наемен убиец — за непрофесионалист не било лесно да пререже с един замах нечие гърло. Крис многократно повтори, че няма представа кой може да е искал да убие Ленка.

Родителите й дойдоха на сутринта. Кротки и скромни хора, съвсем различни от Ленка. Баща й беше провинциален лекар, а майка й — медицинска сестра. Бяха съсипани. Крис положи всички усилия, за да ги утеши, но техният английски бе елементарен и едва ли го разбраха. Мъката, която изпитваха, късаше сърцето му. Раздели се с тях, отново обзет от чувството за безполезност.

Тръгна към улицата, където според думите на Ленка трябваше да се намира новият им офис. Не му беше казала номера, но той видя кръчмата — на табелата жълта мечка държеше халба бира. Срещу нея имаше кремава триетажна сграда с входна врата с дърворезба. Крис погледна отблизо и видя пет метални табелки с имената на адвокати по международно право, счетоводители и консултанти. Това трябва да бе мястото. Сега се налагаше пражкият офис да почака. А също и Ян Павлик. Крис осъзна, че човекът сигурно очаква да говори с него днес. Беше редно да му се обади и да го уведоми за случилото се.

Той се поколеба, изкушен за момент да влезе в кръчмата и да изпие една бира преди обяд. Но накрая загърби топлината на заведението — предпочете да върви, да чувства студения въздух върху лицето си и да преживява смъртта на Ленка.

Обикаляше безцелно стария град с малките му площади, черкви и сгради в оранжево, жълто, кремаво и зелено — всяка с изящни орнаменти; и точно поради това сякаш с красотата си се подиграваха на смъртта на Ленка.

Стигна до Карловия мост, сви рамене в палтото и закрачи по него. Спря на средата и се обърна да погледне назад към града. Ленка беше прекарала много години тук като студентка. Представяше си я как през онези опияняващи дни на Нежната революция вика заедно с най-шумните протестиращи. Идеалистка, която очаква свободен живот. Или само половин живот.

Металносив облак се спусна ниско над града, заплашвайки да погълне Пражкия замък на отсрещния бряг. Леден вятър шибаше Вълтава, чиито води клокочеха под моста. Студът проникваше през палтото му и той затрепери. Ами „Карпейтиън“? Какво ти разширяване на дейността — щеше да е трудно фирмата изобщо да продължи да работи без Ленка. Но той беше решен да се справи. Тя бе негова съдружница, вярваше му и Крис нямаше да я разочарова.

Подпря се на парапета на стария каменен мост и се загледа в бурната река. Спомни си първата им среща преди десет години в Ню Йорк. И потръпвайки, си припомни онази друга смърт.

Претъпканият влак спря на метростанцията на Уолстрийт и двайсет и две годишният Крис Шчипьорски си проби път към перона, последван от двама други млади английски банкери. Със свежия си младежки вид не изглеждаха уверени в костюмите си. Оглеждаха се с любопитното смущение на туристи в контраст с решителните, празни погледи на останалите пътници, които отиваха на работа.

— Мислех, че никога няма да стигнем дотук — каза Крис. — Не мога да повярвам каква я свърши в метрото, Дънкан.

— Кълна се, че видях да го правят по телевизията — запротестира зад него с лек шотландски акцент високият червенокос млад мъж. — Ню Йорк изобщо не е изтънчен.

— Знаеш ли, Дънкан — обади се Иън, последният член на триото, — питам се да не би да си видял Токио?

— Не беше Токио — каза Дънкан. — Ти не си го гледал, така че откъде знаеш?

— Басирам се, че е било Токио — повтори ухилено Иън.

Дънкан се намръщи.

Когато се прехвърляха на друга линия на метрото на Гранд Сентрал, Дънкан бе решил да натисне наблъсканите като сардели пътници по-навътре в претъпкания вагон, за да се освободи място за тях тримата. Наложи се Крис и Иън да го издърпат обратно и ако вратите не се бяха затворили в този момент, тълпата вътре щеше да го линчува.

— Все пак нека не опитваме този номер отново, нали? — предложи Крис, докато вървяха към въртящата се врата на изхода. — Съгласен съм с Иън. Сигурен съм, че местните хора не харесват подобни номера.

Изкачиха се по стълбите и излязоха на Уолстрийт — тясна клисура, която се спускаше по хълма от почернялата фасада на църквата „Тринити“. Пътят им минаваше покрай щандове за хотдог и гевреци, край класическите колони на Федералната зала и солидния вход на Нюйоркската фондова борса. Стигнаха до една тясна уличка, полутъмна поради извисяващите се от двете й страни огромни здания. Там, малко навътре, имаше лъскава черна сграда с надпис „Блумфийлд Уайс“, изписан с изящни златни букви над входа. Опашка от служители потъваше в сградата — досущ като мравки в мравуняк.