Майкъл Ридпат - Хищникът

— Сега имам за вас една добра и една лоша новина. Лошата новина е, че не всички ще се справите. С тази програма ще положим началото на нова политика. Най-слабите сред вас, последната четвърт от списъка, ще отпаднат. Знам, че сте се скъсали от работа, за да стигнете дотук, проправили сте си път в най-добрите училища, победили сте по сто други кандидати, но през следващите пет месеца ще работите още повече. И най-безмилостните и силните сред вас ще продължат да изграждат „Блумфийлд Уайс“ на бъдещето.

Той спря и огледа аудиторията, за да провери ефекта от думите си. Всички бяха изумени.

— Някакви въпроси?

Мълчание. Крис огледа съкурсистите си. Изглеждаха не по-малко объркани от самия него.

После се вдигна една самотна ръка. Ръка на висока, фрапантна жена с къса, изрусена почти до бяло коса. На табелката с името й пишеше „Ленка Немечкова“.

Калхун погледна ръката намръщено, но гримасата му стана почти похотлива, когато видя жената.

— Да, ъ-ъ, Ленка?

— Разбирам лошата новина — каза жената с дрезгав глас с източноевропейски акцент и американски нюанс. — Ще ни съобщите ли и добрата?

Калхун за момент се обърка — всички видяха как се опитва да си спомни каква точно е добрата новина. Крис чу смях зад гърба си — Дънкан. Смехът обхвана цялата аудитория и напрежението, нагнетено преднамерено от речта на Калхун, се стопи.

Калхун ги огледа сърдито и каза:

— Добрата новина е, че всички вие ще се храните, ще спите и ще сънувате само с „Блумфийлд Уайс“ през следващите пет месеца. — Той издаде долната си челюст към Немечкова — предизвикваше я да му отговори.

Тя се усмихна учтиво.

— О, да, това наистина ще е чудесно.

Прекараха деня в обяснения колко много работа ще имат, а след това им разпределиха задълженията. Шейсетте курсисти напуснаха аудиторията в пет — стискаха в ръце листовете със задачите, които трябваше да бъдат приключени през следващата седмица. Аби Холис им раздаде по три дебели книги по облигационна математика, икономика и капиталови пазари. Връчи им и брезентови чанти с дискретен надпис „Блумфийлд Уайс“. Материалите се оказаха прекалено много за тънките дизайнерски куфарчета, които повечето курсисти бяха закупили през първите няколко месеца на работната си кариера.

— Уф! — възкликна Дънкан потресено. — Трябва да пийна една бира.

Идеята се стори добра на Крис и Иън. Дънкан, винаги добродушен, се обърна към един тантурест мъж с дълъг остър нос, който прибираше акуратно задачите си в чантата. Казваше се Руди Мос.

— Искаш ли да дойдеш?

Руди сведе поглед към издутата си брезентова чанта и със съжаление поклати глава.

— Трябва да чета.

— Ще имате ли нещо против, ако се присъединим към вас? — попита един глас зад Дънкан. Беше Ерик Асл, американецът, който седеше до Крис и с когото бяха разменили няколко скептични погледа следобеда. С него бе един дребен мургав мъж с тъмна четина по брадичката. Ерик го представи като Алекс Луброн.

— Не, разбира се — каза Дънкан. — Знаете ли някое място наблизо?

— „При Джери“ — каза Алекс. — Елате, ще ви покажем. — И поведе малката група към асансьора.

Минаха покрай Ленка, която стоеше сама сред врявата на бърборещите курсисти.

— Ще му забиеш ли едно? — попита Дънкан, преигравайки с шотландския си акцент.

— Моля?

— Ще дойдеш ли с нас да пийнем по една бира? — каза той с приятелска усмивка.

— Защо не? — отвърна тя също с усмивка. — Идвам.

— Боже, можете ли да повярвате на онези приказки за последната четвърт? — попита Дънкан групата, наблъскана около малката маса, докато келнерът поднасяше студените бири. „При Джери“ беше бар в мазе зад ъгъла близо до „Блумфийлд Уайс“. Беше пълно с мускулести дилъри, говорещи за подвизите си през деня. — Не е възможно да го мислят сериозно. Или наистина ще го направят?

— Може — каза Крис.

— Но ние хвърлихме толкова труд, за да стигнем дотук! Адски глупаво е да изхвърлят някого сега — каза Дънкан.

— Така е. Няма да го направят. Не се безпокой — каза Иън и запали цигара. — Тези приказки за последната четвърт са само начин да се отърват от хора, които не харесват. Ние ще се справим.

— Възможно е ти да успееш. За себе си не съм толкова сигурен.

Иън сви рамене, сякаш Дънкан би могъл да има известно право, но и в знак, че това не го безпокои особено. Иън беше блестящ и самоуверен — каймакът на тазгодишния подбор. Лицето му бе мургаво, фино и опасно красиво. Носеше скъпи костюми, копчета за ръкавели и вратовръзки, които, изглежда, никога не се цапаха. За разлика от Дънкан, ризата му никога не се измъкваше от панталона. С приказките и външния си вид той се доближаваше най-много до представата им за истински инвестиционен банкер. Единствената подробност, която разваляше този образ, бяха изгризаните нокти.