Майкъл Ридпат - Хищникът

Всъщност не възнамеряваше да я спира. Въпреки че формално погледнато те бяха равнопоставени партньори в „Карпейтиън фънд мениджмънт“, фондът бе създаден по нейна идея и той все още се смяташе за късметлия, че тя го бе поканила да се присъедини към нея. Бяха се запознали преди десет години, когато и двамата участваха усърдно в програмата за обучение на „Блумфийлд Уайс“, голяма нюйоркска инвестиционна банка. Бяха се сприятелили и поддържаха контакт дори когато всеки бе поел по пътя си — той към представителството на „Блумфийлд Уайс“ в Лондон, а тя към отдел „Нововъзникващи пазари“ на банката в Ню Йорк. После тя му се обади, когато той бе изпаднал в летаргия в апартамента си, където се възстановяваше от стомашна инфекция, от която се бе заразил в Индия, бе изпаднал в немилост и уволнен, приятелката му го бе изоставила и самочувствието му бе съсипано. Ленка му съобщи, че напуска „Блумфийлд Уайс“, за да създаде свой собствен фонд. И дали не би й станал съдружник?

Бе го спасила. Разбира се, отначало той отказа — не бил подходящият човек и по-скоро щял да й бъде пречка, отколкото помощ. Крис бе убеден в това, но не и Ленка. Насърчен от нея, той събра парчетата на разпадналото си се самочувствие. Тя се оказа права: двамата бяха добър екип.

„Карпейтиън“ беше фонд за застраховане на риска, инвестиращ в държавни и високодоходни облигации в Централна Европа. Или поне така го характеризираха в маркетинговата литература. Всъщност „фонд за застраховане на риска“ не означаваше нищо друго, освен огромен риск, „високодоходни“ означаваше облигации с нисък рейтинг, а Централна Европа не бе нищо по-различно от старата Източна Европа без случаите като Русия, които не подлежаха на класация. Инвеститорите обаче знаеха какво правят. Те искаха да спечелят колкото е възможно повече пари от интегрирането на предишните страни отвъд Желязната завеса към останалата част от Европа. Те искаха Ленка и Крис да поемат големи рискове, от които да правят големи пари, или за да бъдем по-точни, много евро. С известна помощ от Крис Ленка успя да натрупа петдесет и пет милиона евро — бе взела на заем повечето от тях, за да увеличи максимално възвръщаемостта върху инвестицията.

Засега всичко вървеше добре. През първата година бяха постигнали възвръщаемост от двайсет и девет процента. През тази година показателят им беше осем на сто, а бе едва февруари. Крис бе търговец отдавна и знаеше, че до известна степен успехът им се дължи на чист късмет. Той умееше да търгува успешно държавни облигации, а тя познаваше пазара на високодоходните ценни книжа. Ленка имаше нюх към голямата игра; той изпилваше детайлите. Тя поемаше ангажимент пред инвеститорите; той гарантираше получаването на качествени доклади навреме. Тя откри офиса на Хановер Скуеър на изгоден наем; той го договори окончателно. А сега тя бе намерила офис в Прага, първата стъпка към превръщането им в истински европейски фондов мениджър.

Крис обаче знаеше от собствения си отрицателен опит, че облигационните пазари могат да се променят за миг. Ски ваканцията му бе първият период от две години, през който за няколко кратки дни не се бе притеснявал за „Карпейтиън“. Сега отново се притесняваше.

Оли, техният най-млад анализатор, можеше да се оправи с компютъра. Двамата с Тина, още по-младата помощник секретарка, щяха да се справят за два дни. Голямата грижа на Крис беше „Юрика телеком холдинг“. Двайсет и пет милиона евро бяха голяма сума за фонд като „Карпейтиън“. Крис не знаеше кой знае колко за „Юрика телеком“, освен че възнамеряваше да построи мрежа за мобилни телефони в Централна Европа и че облигациите бяха емитирани през седмицата, докато той беше на ски. „Блумфийлд Уайс“, старият му работодател, беше водещ мениджър. Не можеше да потисне това чувство, но все още му бе трудно да повярва на която и да било емисия облигации, водена от „Блумфийлд“.

Разглеждаше плакат, рекламиращ пиеса със Сара Бернар в главната роля, когато чу познат глас:

— Крис! Колко хубаво, че дойде! Закъсняваш!

Усмихна му се и го целуна по двете бузи. Беше висока жена с ясно очертани скули и големи бадемовидни кафяви очи. Носеше тесни джинси, кожено яке и ботуши. Изглеждаше страхотно. Ако Крис я виждаше за пръв път, сигурно би останал с отворена уста. Но това бе Ленка, той вече бе свикнал с нея. Нямаше мъж, с когото да се размине и той да не се обърне да я погледне отново, и точно това й харесваше.

— Висяхме на пистата на „Хийтроу“ четирийсет и пет минути — рече той. — Можем ли да хапнем нещо? Умирам от глад.