Майкъл Ридпат - Хищникът

— Мога ли да запаля от твоите? — попита Ленка и посочи цигарите му.

— О, извинявай. Разбира се. — Иън й предложи цигара и тя запали с очевидно удоволствие. — Някой друг иска ли?

Алекс също си запали.

— Тази страна е наистина варварска. Защо не оставят хората да пушат? Не знам как ще изкарвам деня.

В офисите на програмата за обучение не се пушеше. Пушенето в „Блумфийлд Уайс“ беше напълно изкоренено. Някои брокери все още се държаха и пушеха дебели пури, но дните им бяха преброени.

— Точно така — каза Иън. — Нима хората нямат право да носят цигари? Или ставаше дума за картечници? Все забравям.

— Бяхме си добре — каза Алекс. — Но правителството ни ги отне. Не мислиш ли, че ни трябва президент пушач, Ерик? Ерик е нашият политически активист. Собственоръчно е отговорен за избирането на Буш.

— Благодаря, Алекс — каза Ерик. — Работех за кампанията на Буш, когато бях в колежа — обясни той на другите. — Разпращах писма.

— О, правеше много повече от това — каза Алекс. — Джордж му се обаждаше редовно и се съветваше с него какво да прави със Саддам Хюсеин.

Ерик отегчено извърна очи към тавана.

Бяха невероятна двойка. Ерик беше висок, изправен, с квадратна челюст, добре подстриган и с усмивка, разкриваща блясъка на безупречни зъби. Алекс бе с петнайсет сантиметра по-нисък, космат, с къдрава коса и четина, която издаваше, че пропуска да се бръсне. Вратовръзката му висеше накриво и горното копче на ризата му бе разкопчано. Кафявите му очи обаче бяха интелигентни и насмешливи. Крис си помисли, че започва да харесва и двамата.

— Професор Уолдърн не ми допадна — каза Дънкан, за да върне разговора към това, което ги тревожеше.

— На мен също — съгласи се Крис.

Подвижен, емоционален мъж с прошарена брада и светли, кръгли като мъниста очи, Уолдърн, изглежда, изпитваше истинско удоволствие, докато им описваше огромната работа, която трябва да свършат и колко строг щял да е с онези, които не успеели да се справят. Предполагаше се, че е преподавател в моден бизнес колеж, но на Крис му се струваше, че прекарва по-голямата част от времето си в преподаване на облигационна математика и капиталови пазари на курсистите в „Блумфийлд Уайс“. Вероятно заплащането беше превъзходно.

— Много бил гаден — допълни Ерик. — Разплаквал даже старите кучета.

— Личи му — каза Дънкан и погледна Ерик и Алекс. — Вие сигурно имате по-добра представа за програмата. Наистина ли ще е толкова лошо?

— Вероятно — отговори Ерик. — Калхун пое програмата за обучение преди половин година. Проблемът е, че иска да промени нещата. Да ги направи по-дарвиновски. Идеята е да се изкоренят неудачниците още преди да са се захванали с истинска работа. А управителният съвет е обсъдил предложението му и е решил да го подкрепи. Ние сме опитните зайчета.

— Не бих се тревожил прекалено — опита се да ги успокои Алекс. — Както с всичко останало, цялата работа зависи от това кого познаваш. Ако има някой изпълнителен директор, който те иска в отдела си, никой няма да те уволни. Така че не се плашете.

— А има ли такъв директор? — попита Дънкан.

— Половин година работих в търговията с ипотеки — отвърна Алекс. — Хората там ме харесват. Така че ще се оправя.

Това още повече разтревожи Дънкан.

— А ти? — попита той Ерик.

— Е, аз не съм сигурен къде ще се озова — отговори той. — Просто ще изчакаме и ще видим какво ще стане.

— Ще отидеш където си поискаш — каза Алекс. — Тебе те обичат.

Ерик сви рамене.

— Първо трябва да преживеем следващите пет месеца.

Този разговор не беше приятен за Дънкан.

— Не мисля, че в Лондон има някой, на когото му пука за мен.

Крис познаваше това чувство. Тримата бяха преминали през лондонския офис като нежелани сирачета, докато другите лондонски курсисти се обучаваха в Ню Йорк. И тримата бяха деветата дупка на кавала.

— Стига вече — намеси се Иън с най-добрия си акцент от Итън. — Да не се паникьосваме тук. Ние сме в Ню Йорк за пет месеца със заплати на инвестиционни банкери. Така че дайте да се повеселим.

— Вдигам тост за това — каза Ленка и вдигна чашата си, която вече беше почти празна. — Наздраве!

Всички се чукнаха с нея.

— Дънкан — продължи Ленка, — ако някога нещата наистина загрубеят, знаеш ли какво трябва да правиш?

— Какво?

— Слизаш тук долу и пиеш бира с нас. Така правят чехите и това върши работа.

Дънкан се усмихна и пресуши чашата си.

— Убеди ме. Хайде да си поръчаме още. — Той спря един минаващ келнер, който се понамръщи, но прие поръчката му за още бири.