Майкъл Ридпат - Хищникът

Беше наистина трудно. Използваха „метода на примерите“, измислен в юридическия колеж на Харвард и приспособен за нуждите на бизнес колежите в цялата страна. Това включваше прочитането на „примерен случай“, представляващ подробно изложение на някой реален проблем, пред който се изправяше бизнесът, и избран, за да илюстрира конкретна финансова концепция. След това случаят се дискутираше в клас. Професорът посочваше някой нещастник, който да открие дискусията, и после започваше да го бомбардира с допълнителни въпроси. В най-добрия случай това можеше да бъде увлекателен начин за разглеждане на темите. В най-лошия бе серия от публични унижения за участниците.

Трудността не беше само в преглеждането на примерните случаи в навечерието на дискусията. За да ги разберат, курсистите трябваше да преравят безброй страници от дебелите учебници. От тях се очакваше да схващат поне по една сложна концепция всяка вечер.

Професор Уолдърн ръководеше два курса в първите месеци на програмата — капиталови пазари и облигационна математика. Това бяха и най-важните предмети. Доброто разбиране на облигационната математика или „мат“, както я наричаха съкратено, беше жизненоважно, ако по-късно човек искаше да се занимава с покупко-продажби. Уолдърн бе превъзходен преподавател, способен да превърне и най-обикновените финансови принципи в интересни и вълнуващи проблеми. Измъкваше части от решението на някой примерен случай от различни курсисти и след това под негово ръководство концепциите идваха на мястото си. За Крис неговите часове бяха интелектуално стимулиращи, но и изтощителни.

Уолдърн обаче беше и тираничен. Дънкан се ужасяваше от самата възможност да бъде посочен за откриване на дискусията, но това наистина се случи на третия ден. Крис знаеше, че Дънкан е работил с часове върху случая предишната вечер. Касаеше се за авиокомпания, която да реши дали да натрупа средства, като емитира облигации с фиксирана лихва, или да вземе заем с плаваща лихва. Но Дънкан просто не бе разбрал проблема. Започна да говори глупости — непрекъснато повтаряше въведението към случая, и Уолдърн усети незнанието му. Той отдели двайсет минути и доказа на Дънкан, на себе си и на класа, че Дънкан не е схванал най-основните принципи, въз основа на които се прибягва до облигации с фиксирана лихва. Дънкан беше съсипан. Някои от курсистите като Руди Мос се кискаха на спектакъла. Крис беше бесен. Опита се да му подскаже някои от отговорите, но на Уолдърн тези номера не минаваха.

Професор Уолдърн не бе единственият труден човек в програмата. Аби Холис бе един малък Хитлер. Обикаляше насам-натам и преди, и след заниманията, и се заяждаше с всички.

Недоверието на Ленка към Аби се превърна в презрение след един инцидент през втората седмица на програмата. Ленка се обличаше предизвикателно: носеше стилни рокли, къси поли, прилепнали блузи, кашмирени пуловери и елегантни копринени шалове. Приличаше повече на парижанка, отколкото на нюйоркчанка. Разбира се, това допадаше на всички мъже в програмата, но много от жените бяха засегнати и Крис дочу някои от тях да размишляват как е успяла да събере такъв гардероб със заплатата на курсистка.

Една сутрин, докато тя разговаряше с Крис и Дънкан във фоайето пред аудиторията, към тях се приближи Аби. Ленка носеше костюм с панталони в неутрален светлосив цвят, вероятно най-консервативният тоалет, който бе обличала някога.

— Ленка, мога ли да ти кажа нещо? — Аби я хвана за ръката и й прошепна нещо, което Крис и Дънкан не успяха да доловят. Но чуха съвсем ясно отговора на Ленка:

— Дрехите ми били неподходящи!? Какво искаш да кажеш?

Аби погледна Крис и Дънкан и отговори:

— Носенето на панталони в „Блумфийлд Уайс“ не е уместно.

— Това е абсурдно! — изсумтя Ленка. — Виж Крис и Дънкан. Те са с панталони. Повечето хора в програмата носят панталони. Сидни Стол, нашият председател, носи панталони. Защо аз да не нося?

— Знаеш какво имам предвид — каза Аби. Лицето й се зачерви, но стигнала дотук, тя нямаше намерение да отстъпва. — Неуместно е за жени да носят панталони.

— Значи мъжете могат, но не и жените, така ли? Чия идея е тази? Басирам се, че е на някоя жена.

— Не знам чия е идеята — отвърна Аби. — Но жените тук просто не носят панталони.

— Е, значи вече носят — отговорни Ленка и бързо влезе в аудиторията.

По време на почивката се присъедини към Крис и другите до машината за кафе и възкликна: