Майкъл Ридпат - Хищникът

Студеният нощен въздух хапеше страните на Крис и му помогна да изчисти съзнанието си от някои объркващи финансови концепции, с които се беше опитал да го запълни през последните три часа. Наближаваше краят на март и пролетта също би трябвало да наближава, но на Крис му се струваше, че въздухът е пълен със скреж. Той се сви в старото си кожено яке и тръгна по една пресечка към Пето авеню и Сентръл Парк. От двете страни на улицата платнени навеси засенчваха топлите жълтеникави отблясъци на мраморните фоайета, откъдето униформени портиери гледаха безучастно в нощта.

Работата вече се натрупваше и му беше трудно да се ориентира в нея. Помнеше математиката от университета, но това не бе достатъчно. Сконтови постъпления, модифициран срок на валидност, вътрешна лихва на дохода — какво означаваха всички тези понятия? И как можеше да се ориентира във всичко това до сряда?

Постара се да си мълчи, докато Дънкан говореше с тревога за програмата за обучение. Изпитваше известни опасения, но чувстваше, че е по-добре да ги запази за себе си. Иън бе усвоил до съвършенство изкуството да изглеждаш самоуверен и от краткия си трудов опит досега Крис беше сигурен, че именно това е един от ключовете към успеха. Ако не знаеш нещо, претендирай за обратното и се надявай, че никой няма да разбере.

Но по време на обучението щяха да разберат. Професор Уолдърн щеше да е наясно още на следващата сутрин, когато поискаше Крис да обясни модифицирания срок на валидност. Или Калхун щеше да разбере след обещаните им изпити. Дънкан беше прав. Щеше да е дяволски срамно, ако го изритат след цялата тази борба.

Крис бе положил големи усилия, за да стигне до Ню Йорк. Къртовски труд. Започна на единайсетгодишна възраст, когато майка му с часове му помагаше и го насърчаваше. Той завърши местната гимназия, пребори се с тестовете за кандидатстване в университета и дори сам се изненада от високите си оценки. Кандидатства за място в Оксфорд за изучаване на история. Не искаше да го прави и смяташе, че това е загуба на време, но Тони Харис, учителят му по история, го убеди. И за голяма негова изненада му предложиха място в оксфордския колеж „Лейди Маргарет Хол“. Майка му направо се побърка от радост. Казваше, че винаги била сигурна, че ще успее, защото бил наследил ума на баща си. Той знаеше, че това не е съвсем вярно, но чувстваше, че баща му, където и да се намира, може да се гордее с него. И тази мисъл го окриляше.

После Оксфорд и още много труд. След това се появи големият проблем с намирането на работа. Рецесията започваше да оказва влияние върху пазара на труда. Работодателите съкращаваха бюджетите си за обучение на дипломирани новопостъпили. Някои дори прекратиха кампаниите си за набиране на нови служители.

Конкуренцията беше жестока. Крис знаеше малко за компаниите, които посещаваха университета, но кандидатства за работа в петнайсет от тях, включително в „Блумфийлд Уайс“. Повечето отхвърлиха кандидатурата му и дори не го повикаха за разговор. В моменти на отчаяние той обвиняваше за това фамилното си име — Шчипьорски. А и нямаше предимствата на участие в различни извънучебни дейности и внимателно съставена автобиография на човек като Иън Даруент. Но с „Блумфийлд Уайс“ му провървя. Накрая те го поканиха в елегантните офиси на фирмата в Броудгейт в лондонското Сити, където петима банкери го пекоха на бавен огън. Харесаха го. Допадна им фактът, че е от Халифакс, харесаха полската му фамилия, а също и решителността му. Когато една сутрин слезе до будката на портиера и видя писмото с надпис „Блумфийлд Уайс“, вече знаеше съдържанието му. Те го искаха. Той също. Това беше единственото предложение за работа, което получи, но пък бе най-желаното.

Сега бе в групата на шейсетимата преуспели. Шейсет мъже и жени, първенците в класовете си след всички поставени им задачи. Шейсет победители. Победители като Иън Даруент, Ерик Асл, Алекс Луброн и дори ужасния Руди Мос. И от тези шейсет победители програмата щеше да изстиска петнайсет губещи. Един от тях като нищо можеше да бъде Дънкан. А друг — Крис.

Стигна до ниската стена на Пето авеню, която ограждаше Сентръл Парк, погледна над нея в мрака и към ярките светлини на високите сгради на Манхатън. Трябваше да се прибере и да поспи. Утре щеше да има много за учене. Въздъхна. Щеше да има много за учене всеки ден през следващите пет месеца. Е, добре, щеше да е по-нисък от тревата и щеше да положи всички усилия, за да не се окаже един от тези петнайсет губещи.