Майкъл Ридпат - Хищникът

— Тази жена е невероятна! Видяхте ли костюма й и ужасната й смачкана блуза? Това трябва да се забрани.

— Миналата година тя е била една от нас — каза Алекс.

— Какво искаш да кажеш?

— Била е курсистка точно като нас. Очевидно не се е справила блестящо. Не е успяла да получи назначение след програмата, така че накрая е станала програмен координатор. Говори се, че трябва да се докаже пред Джордж Калхун, за да се измъкне оттук и да получи хубава работа.

— О, боже! — изстена Дънкан. — Ами ако това се случи на мен? Няма да го понеса.

За момент всички замълчаха, замислени за съдбата на онези, които нямаше да се измъкнат от последната четвърт.

— Програмата не затруднява повечето от нас — отбеляза Алекс. — Почти всички имат магистърски степени по бизнес администрация и са се занимавали с много от тези неща и преди. Но трябва да призная, че на мен ми идва малко нанагорно.

— И на мен — каза Дънкан.

— Просто материалът е твърде обширен — намеси се Крис, щастлив от признанието на Алекс, че не е подготвен за програмата. — Имам предвид, че в момента, в който разбереш една концепция, те ти сервират още две.

— Вижте, искате ли да се съберем тази вечер? Ако си помогнем, може би ще се справим. — Алекс погледна Ерик, който кимна.

— Това ще е добре — съгласи се Крис.

— Аз съм „за“ — каза Дънкан.

— Аз също — добави Иън.

— Позволявате ли на жените да носят панталони? — попита Ленка.

— Обикновено не — отвърна Алекс. — Но в твоя случай можем да направим изключение.

Апартаментът на Ерик и Алекс беше далеч на север в Уест Сайд. Беше просторен, но зле поддържан. Явно наемът се контролираше и собственикът нямаше интерес да го ремонтира. Мебелировката бе оскъдна и цареше студентски хаос. Но това, което ги порази най-много, бяха стените.

Четири или пет големи платна висяха из стаята и всяко изобразяваше нефтопреработвателни заводи или рафинерии по различно време на деня и нощта. Тръби, платформи, цилиндри, кули и комини се виждаха под странни ъгли и образуваха сложни геометрични мрежи. Оранжеви отблясъци, светлочервени пламъци и ослепително бели халогенни лампи допринасяха за мистерията на извършващите се процеси. Ефектът бе поразителен.

— Невероятни са — отбеляза Ленка. — Кой ги е правил?

— Аз — отговори Алекс.

— Ти? — Ленка го погледна, преоценката й беше очевидна. — Не знаех, че си художник.

— Няколко години опитвах да се прехранвам като професионален художник. Направих няколко изложби, продадох малко картини, но едва можех да преживявам. Идеята за живот в бедност не ми харесва. И ето ме тук.

— Това е срамота — каза Ленка.

Алекс сви рамене.

— Всички сме тук за това, нали? — В гласа му се долавяше оправдателна нотка — Ленка очевидно го бе засегнала на болното място.

— Съжалявам. Прав си. Но темата ти е странна. Защо именно заводи?

— Аз съм от Ню Джърси — отвърна Алекс. — Там имаме много рафинерии. Като дете ги зяпах от прозореца на колата. Бях очарован от тях. После, в колежа, си помислих: „Защо да не ги нарисувам?“. И това се превърна за мен в натрапчива идея.

— Невероятни са — повтори Ленка. — Това наистина ли е Ню Джърси?

И показа една картина — издигната върху пясък инсталация, която хвърляше огнени отблясъци в бездънното пустинно небе. Контрастът на суровия пресечен терен с импозантните съоръжения и смесицата от естествената и създадената от човека светлина произвеждаха потресаващ с красотата си ефект.

— Това е индустриалният град Джубаил в Саудитска Арабия — отговори Алекс. — Една химическа компания видя картините ми и спонсорира пътуването ми дотам. Продадох всички нарисувани там картини, с изключение на тази.

— Не се учудвам — отбеляза Ленка.

— Ще ми се да бях запазил повече от тях.

— Междувременно, аз се чувствам така, сякаш живея в някоя проклета фабрика — обади се Ерик. — Какво им е лошото на слънчогледите, за бога?

— Буржоазен еснаф — измърмори Алекс.

— Аз ги харесвам — каза Дънкан. — Рисувал ли си някога бирена фабрика?

— Не още — отговори Алекс. — Да приема ли въпроса ти като намек, че ти се пие бира?

— Помислих си, че няма да се сетиш.

Така тази вечер и по няколко вечери седмично през следващите месеци шестимата учеха заедно, като обикновено се събираха в апартамента на Ерик и Алекс. Бързо се изясни кой колко знае. Ерик поглъщаше всичко, което минаваше пред погледа му, и го разбираше моментално. За Дънкан материята бе жива мъка. Алекс и Крис влязоха в крак накрая, като Крис го постигна с повече труд от Алекс. Иън се държеше така, сякаш разбираше всичко, и наистина бързо схващаше принципите. Но когато опираше до работа с цифрите, беше безнадежден. По някакъв начин успя да запази тази тайна от всички извън групата им, която всячески го прикриваше. Ленка, изглежда, схващаше нещата почти толкова добре, колкото и Ерик, макар да имаше склонност към предлагане на сложни решения за проблеми, които изглеждаха на останалите прости. Помагаха си един на друг и с изключение на Дънкан всички преминаха изпитанието.