Майкъл Ридпат - Хищникът

Предишната година Дик Уейгъл, служител в „Блумфийлд Уайс“, беше арестуван и обвинен в организирането на сложна измама с офшорни доверителни фондове и банкрут на банката „Сейвингс енд лоун“ в Аризона. Пресата бе отразила безмилостно случая.

— А помните ли онези типове в продажбите на ценни книжа, които бяха хванати да снабдяват клиентите си с кокаин? — попита Дънкан. — Нека не се заблуждаваме — репутацията на нашия работодател не е от най-чистите.

— Точно затова Калхун вдига такава врява — каза Ерик. — Всичко това е част от стратегията му да направи програмата много по-трудна, отколкото е необходимо. Като настоява за високи стандарти и ни притиска, той ще направи фирмата по-добра.

— Това може и да е вярно — обади се Алекс. — Но чувам, че не се харесва на някои хора.

— Което е добре — каза Дънкан.

— Защо? — попита Крис.

— Фирмата е похарчила куп пари за тези двамата. Роджър е популярен и можеш да се хванеш на бас, че има дилъри, които ще се разочароват от пропуснатата възможност да имат колега футболист, с когото да си пият бирата. „Блумфийлд Уайс“ е пълна с хора, които на тяхно място биха постъпили по същия начин. Затова те двамата щяха да паснат идеално на средата. Тъпо беше да ги уволняват.

— Е, обясни го на Калхун — каза Дънкан.

Докато се връщаха от ресторанта към аудиторията, Дънкан дръпна Крис настрана и каза:

— Между другото, благодаря за помощта. Нямаше да изкарам, ако не ме беше вдигнал снощи.

Крис се усмихна.

— Ти щеше да направиш същото за мен, колега.

Пролетта ги връхлетя внезапно. Единият ден се загръщаха с новите си елегантни палта, борейки се с ледения вятър, фучащ около високите здания, а на следващия слънцето напече, дърветата цъфнаха и тревата в парка се раззелени. След изпита по облигационна математика темпото на програмата се забави и дори им дадоха няколко свободни следобеда. Някои от курсистите започнаха да играят футбол в събота на голямата морава в центъра на парка. Тримата британци участваха редовно. Дънкан беше добър и тичаше неуморно. Играта бе шумна и весела, за това се грижеха саудитецът Фейсал и двама бразилци. Ерик и Алекс също играеха, както и Денка и Латаша Джеймс. Латаша беше добра — беше играла футбол в колежа. За Ленка не можеше да се каже същото, но никой не се оплакваше. Мъжете се надпреварваха да й подават топката и после да я събарят на земята.

Една събота Ленка и Латаша взеха Дънкан, Крис, Иън и Алекс и шестимата отидоха заедно в „Забарс“ — гастроном за готова храна в Уест Сайд. Купиха хляб, пастет, сирене и някаква плодова салата. Ленка доста се развълнува от европейските деликатеси, които видя, и настоя да вземат и унгарски салам и туршии. Бе очарована и от колекцията на „Забарс“ от сушени гъби — каза, че всички чехи били експерти по гъбите и разказа как като дете била прекарала по-голямата част от детството си да обикаля из горите за гъби. Едва я измъкнаха от гастронома. После се отбиха в един винарски магазин зад ъгъла, взеха няколко бутилки и тръгнаха към парка. Вървяха бавно, наслаждаваха се на пролетното слънце и наблюдаваха тичащите за здраве, кънкьорите, велосипедистите, влюбените и откачените. Когато минаха покрай статуята на крал Ягело — на кон и размахал два меча над главата си — Ленка спря и каза:

— Приятно е да видиш един от кралете си в центъра на Ню Йорк, нали? Сякаш е яздил дотук направо от Средновековието.

— Мой крал ли? — учуди се Крис.

— О, стига де! Ягело е победил Тевтонския орден в Грунвалдската битка. Не ми казвай, че у теб не е останало нищо полско.

Крис се усмихна.

— Права си. Дядо ми щеше да ти отдаде чест. Но баща ми щеше да се направи, че не те разбира. Аз пък се измъквам, като се преструвам, че съм англичанин.

— Мислех, че поляците са най-големите националисти на планетата — отбеляза Ленка.

— Дядо ми да — отговори Крис. — Избягал в Англия през 1939 година. Военен пилот, герой. Участвал е в битката за Британия. Би дал живота си за Полша, казвал ми го е многократно. Но баща ми не вярваше в тези неща. Той беше социалист. Не комунист, а социалист. Вярваше, че национализмът разделя хората. Не обичаше кралете. Сигурен съм, че не би одобрил и този.

— Какво е правил в Англия, като е бил социалист?

— Той мразеше сталинизма. А Британия не е била лошо място през 1965 година, Лейбъристката партия току-що е била спечелила изборите. Той реши, че Харолд Уилсън е по-добър социалист от съветските апаратчици във Варшава. Играеше шах. Беше гросмайстор. Избягал на един турнир по шах в Борнмът. При братовчеди в Йоркшир, там срещнал майка ми и съм се пръкнал аз.