Майкъл Ридпат - Хищникът

— Как мина? — попита Дънкан.

— Мъмриха ни здраво — каза Алекс. — Особено мен. Но си запазваме работата.

— Как успя? — попита Крис.

— Когато влизахме, Том Ризман излизаше от кабинета на Калхун.

— Директорът на търговия с ипотеки? — попита Крис.

— Същият — отвърна Алекс. — Калхун каза, че Ризман искал да остана. Но получих сериозно предупреждение. „Още веднъж нещо подобно и си отиваш.“ — Той имитира доста сполучливо гласа на Калхун.

— Ами ти? — попита Крис Ленка.

— Казах му, че сме прави ние, а не Уолдърн — отговори тя. — Казах, че трябва да се отърват от него, а не от нас. Той ми нареди да млъкна и да изляза.

— Мисля, че Калхун беше нарочил мен — каза Алекс. — Уолдърн направи голям въпрос, задето съм поставил авторитета му под въпрос.

— Добре, радвам се, че и двамата сте още тук — обяви Дънкан и вдигна бутилката си с бира. — Нека ви поръчам по една. — И се обърна, за да махне на келнера.

— Имах късмет, че Том Ризман разбра за случилото се, защото иначе нямаше да съм тук — каза Алекс. — Но как стана, между другото? — Той огледа масата. Ерик мълчаливо се усмихваше. — Ти ли беше?

Ерик кимна.

— Ризман каза, че винаги е мразил Уолдърн. Беше готов да помогне.

— Благодаря, приятел — каза Алекс. — А бе къде се бави тази бира?

Летище „Нюарк“ беше претъпкано. В петък вечер всички искаха да заминат някъде за уикенда. Крис се бе измъкнал веднага след края на занятията и бе стигнал дотук с метрото и автобус. Не бе трябвало да бърза толкова. Чакаше вече почти час, а тя все още не излизаше от митницата. Полетът й бе закъснял с половин час и вероятно още си чакаше багажа.

— Крис!

Някак си я беше пропуснал. Тя остави чантата си и го прегърна.

— Тамара! Страхотно е, че си тук.

Тя бързо го целуна по устните и се сгуши в прегръдките му. Той прекара длани по русата й коса. Чудесно беше да са отново заедно.

Пуснаха се и тръгнаха към изхода.

— Къде отиваш? — попита тя.

— Автобусите са насам.

— А такситата са ей там.

— С автобуса е много удобно.

— О, Крис, голям скъперник си. Аз ще платя. — И тя закрачи към опашката от таксита.

Крис я последва и скоро пълзяха в колата към тунела „Холанд“ и Манхатън.

— Е, какво ще правим довечера? — попита Тамара.

— Мислех да излезем за вечеря. А после можем да отидем на едно парти.

— Парти? Звучи добре. Ще мога да се запозная с всичките ти мили нови приятели. О, онзи ужасен Дънкан там ли ще е?

— Не е ужасен. Да, там ще е. Живеем заедно, така че просто ще трябва да го понасяш. Но Иън Даруент също ще бъде. Него го харесваш, нали?

— О, да. Той е сладък. Сигурно ще има много американци?

— Ню Йорк е в Америка, Тамара — усмихна се Крис. — Ще има поне един-двама.

Тамара въздъхна.

— Е, сигурно не са чак толкова лоши. Просто трябва да съм търпелива.

— Ерик и Алекс, които организират партито, ще ти харесат.

— Добре. Ела сега тук. — Тя се сгуши до него и пъхна ръка в ризата му над гърдите. — Този уикенд ще бъде много приятен.

Таксито се бореше с трафика в Манхатън и накрая стигна до апартамента на Крис. Сумата беше огромна и в края на краищата я плати Крис.

Говориха много на вечеря — Крис за програмата, а Тамара за широкия си кръг познати в Лондон. Познаваха се от Оксфорд, но се събраха чак преди изпитите през последната година. Тамара беше слаба, руса и изтънчена. Крис винаги я бе харесвал, но не смяташе, че има шанс с нея. Изненада се, когато се озоваха заедно в леглото след едно парти през последната седмица на семестъра и още повече от това, че тя все още искаше да се срещат, след като и двамата се преместиха в Лондон — той в „Блумфийлд Уайс“, а тя в типично британската търговска банка „Гърни Крохайм“. През следващата половин година връзката им се разви, макар и не дотам, че да заживеят заедно. Но тя се радваше, че е при него в Ню Йорк и той изпитваше благодарност за това.

Върнаха се в апартамента към единайсет. От стаята на Иън гърмеше музика. Той беше излязъл, когато Тамара и Крис се преобличаха за вечеря, така че Тамара все още не го бе виждала. Тя нахлу направо и без да чука в спалнята му, Крис я последва. Не се тревожеше особено, че може да заварят Иън неглиже. Самият Иън нямаше да се притесни, а за Тамара гледката не би била нищо друго, освен малка тръпка.

Иън беше напълно облечен, но се притесни. Седеше наведен над малко огледалце върху бюрото; върху огледалото имаше тънък пласт бял прах. Той се обърна към натрапниците и лицето му моментално почервеня.