Майкъл Ридпат - Хищникът

— Не яде ли нищо в самолета?

— Пазех се.

— Е, добре — отстъпи тя. — Хайде да отидем в „Златната мечка“. Можем да изпием по една-две бири, а и все ще дадат нещо за ядене.

— А ще видим ли новия офис? — попита Крис.

— Само отвън. Отвътре ще го разгледаме утре сутринта.

— Какво представлява „Златната мечка“?

— Кръчма в мазе. От дупките, които харесваш. Хайде.

Когато мина близо до него, той усети скъпия парфюм, който тя винаги използваше и който му бе толкова познат. „Аник Гутал“. Излязоха от хотела. Беше тъмно и студено, студ, който проникна през лондонското палто на Крис чак до костите му. Прииска му се да си бе взел ръкавиците.

— Хайде — подкани го отново Ленка. — Оттук. — И тръгна по една тиха, покрита със сняг уличка.

— Далеч ли е?

— Десет минути пеш. Съвсем близо до „Пшикопи“, където са повечето големи банки. Адресът е добър, без да е прекалено скъпо.

— Ами Ян Павлик? Мислиш ли, че ще можем да го убедим да се присъедини към нас?

— Да, ако го харесаш. Ще се запознаеш с него утре. Мисля, че е подходящ.

— Говори ли за пакета?

— Разбира се, че не — отговори Ленка. — Не бих си и помислила да го направя, без да съм го обсъдила с теб, нали?

Крис само я погледна.

Ленка се разсмя.

— Ако искаш, можем да го обсъдим в кръчмата. Искам да ти кажа и други неща.

— Съгласен съм — каза Крис. — Обаче първо трябва да хапна.

— Добре, добре — примири се тя. — Сигурна съм, че не са сменили качеството на гулаша и печените в тесто ябълки. Ще се нахраниш до насита.

Завиха зад ъгъла и излязоха на площада на Стария град. Крис застина от възхита пред гледката — бе напълно завладян от вълшебството на сградите, излезли сякаш от приказка. Средновековното кметство се издигаше над боядисаните в ярки цветове барокови къщи на богати търговци, нечий паметник оставаше почти незабелязан в тъмнината на центъра. От един от баровете се носеше мелодия на саксофон.

— Хайде. — Ленка го дръпна за ръката. — Нали каза, че си гладен.

Крис се сети, че тя го води по този път съвсем преднамерено — искаше да се похвали с града, който обичаше толкова много. Последва я по няколко още по-тесни улички.

— Надявам се, знаеш къде отиваме.

— Разбира се — отговори Ленка и зави под една арка.

Тук-там лампа осветяваше пустите входни врати, минаха покрай два затворени магазина за кристал. Крис усети миризмата на въглища. Пътят бе покрит с бяла пелена и блестеше на светлината на лампите. Беше тихо.

Изведнъж Крис чу зад тях тихи бързи стъпки и се обърна. Ленка тъкмо му казваше нещо. Мъжът беше само на няколко крачки.

За част от секундата Крис не реагира: беше прекалено изненадан, за да проумее какво се случва. После, когато осъзна какво държи мъжът, извика и се хвърли към него. Но твърде късно. Нападателят сграбчи Ленка за яката на палтото с лявата си ръка, дръпна я рязко назад и с дясната опря ножа в гърлото й. Очите й се разтвориха от страх, стоманата просветваше до бледата кожа на шията й. Тя се задъха. Бе вперила поглед в Крис, молеше го безмълвно да направи нещо — твърде уплашена беше, за да се бори, дори да вика.

— Спокойно… — Крис бавно вдигна ръце към мъжа.

Мъжът изръмжа, стоманата проблесна и Крис чу задавеното хъркане на Ленка. Хвърли се напред, но мъжът бутна Ленка към него, обърна се и побягна. Крис хвана Ленка, поколеба се за миг дали да не хукне след мъжа, после нежно положи Ленка на снега. Кръвта й шуртеше по скъпото й яке и снегът ставаше червен.

— Помощ! — закрещя Крис. Не знаеше как е „помощ“ на чешки, затова опита на полски: — Pomocy! Policja! Pogotowie! Lekarza! О, няма ли кой да помогне!

Лицето на Ленка вече беше съвсем бледо, очите й бяха отворени и безжизнени. Устните й се движеха, сякаш се опитваше да каже нещо, но не успяваше да издаде нито звук. Крис отчаяно затисна гърлото й с палтото си, сякаш можеше да спре кръвотечението просто със сила. След секунди ръцете му бяха целите в кръв.

— Моля те! — настояваше той. — За бога, не умирай!

Вече нищо нямаше значение. Погледът й застина и дишането й спря. Крис повдигна прогизналата в кръвта й глава към гърдите си и прокара пръсти по късата й руса коса.

— Ленка — прошепна той и целуна челото й. После я положи на снега и заплака.

Вървеше с отпуснати рамене и сведен поглед по заснежените улици и почти не забелязваше заетия със сутрешните си дела град. Не можеше да спре да върви. Трябваше да опита да успокои бушуващите си чувства. Трябваше му време.

Чувстваше се странно. След първоначалните сълзи го обзе някаква студенина. Беше някак безчувствен и невъзмутим. Беше спал лошо — щом дрямката го надвиеше, пред погледа му изникваха пълните със страх очи на Ленка, които го молеха да направи нещо, за да я спаси, и бледото й лице, отпуснато върху опръскания с кръв сняг. Мозъкът му беше почти блокирал. Но в душата му кипяха чувства, които напираха да излязат на повърхността. Ужасът от нейната смърт, яростта срещу убиеца й, вината, че не бе направил нищо, за да го спре, и осъзнаването на факта, че вече никога няма да я види, няма да чуе смеха й или да спори с нея, да я дразни или да празнуват заедно малките победи на „Карпейтиън“ го смазваха. Всички тези чувства напираха да изригнат в протяжен вик, но не успяваха. Лицето му беше сковано от студения въздух, ледената обвивка на улиците сякаш беше сковала и него.