Крис Картър - Хищникът

Очите на момчето блеснаха.

— Но днес нямам рожден ден и не е Коледа, татко.

— Давам ти подаръка преди Коледа. Ти го заслужаваш, синко. — Лицето на Рей стана тъжно. — Хайде, отвори го. Знам, че ще ти хареса.

Андрю бързо разкъса хартията. Обичаше подаръците, въпреки че не получаваше много. Усмихна се. Най-отгоре имаше нова тениска с картинка на Улверин, любимият му герой от комикса „Х-Мен чудо“.

— Страхотно! — извика той.

— Хайде, виж следващия — подкани го баща му.

Андрю разбра какво е още преди да отвори кутията — нови маратонки също с картинки на Улверин и Х-Мен. Той погледна баща си изумено.

— Но, татко, тези неща са много скъпи. — Той знаеше, че напоследък семейството му няма пари.

Очите на Рей се замъглиха.

— Ти заслужаваш много повече, синко. Съжалявам, че не мога да ти дам всичко, което заслужаваш. — Целуна Андрю по челото. — Защо не облечеш новите неща? Така ще се отървеш от мръсната риза.

Андрю се поколеба.

Рей знаеше колко срамежлив е синът му.

— Ще отида да взема две безалкохолни, а ти се преоблечи, а?

Андрю изчака баща му да влезе отново в бензиностанцията, бързо съблече окървавената си риза и я хвърли на задната седалка. Белегът на гърдите му от снощи изпъкваше сред другите на тялото му, защото беше зачервен и го сърбеше. Той го потърка с връхчетата на пръстите си. Беше се научил да не чеше раните си с нокти, защото ги разкървавяваше. Когато Рей се върна в пикапа с хартиен плик и две бутилки „Планинска роса“, любимото безалкохолно на Андрю, той вече беше с новата риза и маратонки.

— Стоят ти страхотно, синко — каза баща му и му даде едното шише.

Андрю се усмихна.

— Но ще трябва да събуя маратонките, татко, защото ще се изкалят, когато отидем на езерото.

Рей се промени. Цялото му същество се изпълни с тъга и скръб.

— Трябва да ти кажа нещо, синко. Днес няма да ходим за риба.

Лицето на Андрю също се натъжи.

— Но, татко, мама каза, че ако хвана голяма риба днес, вече няма да се карате. Тя обеща.

Очите на баща му се насълзиха.

— Няма да се караме, миличък. Никога повече. — Той сложи ръка на врата на сина си. — Не и след днес.

Очите на Андрю заблестяха от щастие.

— Наистина ли? Обещаваш ли, татко?

— Обещавам, но искам да направиш нещо за мен.

— Добре.

— Днес трябва да свърша нещо много важно и затова не можем да отидем за риба.

— Но днес е неделя, татко. Ти не работиш в неделя.

— Не е работа, но нещо много важно. Веднъж ми каза, че имаш тайно място, нали?

На лицето на Андрю се изписа безпокойство.

— Имаш ли го още?

Момчето кимна боязливо.

— Да, но не мога да ти кажа къде е, татко. Това е тайна.

— Добре. Не ми казвай къде е. — Рей извади нещо изпод седалката. — Искам да отидеш на твоето тайно място и да стоиш там цял ден. Играй си с тези. — Той му показа три двайсетсантиметрови фигурки — Улверин, Професор Х и Циклопа.

— Еха! — Андрю не можеше да повярва на очите си. Ставаше все по-хубаво.

— Какво ще кажеш? Харесваш ли подаръците си?

— Да, татко. Много ти благодаря. — Той протегна ръце към играчките.

— Няма защо, синко, но ще го направиш ли за мен? Ще отидеш ли на твоето тайно място? Стой там до вечерта и си играй с новите играчки.

Андрю бавно отмести поглед от фигурките и се съсредоточи върху притесненото лице на баща си.

— Няма да се караш с мама, нали?

Рей леко поклати глава и прошепна:

— Никога повече.

— Обещаваш ли?

— Обещавам, синко.

Андрю се усмихна оживено.

— Добре тогава.

— Не излизай преди вечерта, чу ли?

— Няма, татко. Обещавам.

— Вземи. — Рей му подаде книжния плик. — Това са шоколадови десерти „Бътър фингърс“. Знам, че са ти любимите. Има и „Прингълс“, сандвич със сирене и шунка и още две бутилки безалкохолно.

Андрю взе плика и надникна вътре.

— Не изяждай всичко наведнъж, защото ще ти стане лошо.

— Няма.

— Добре. Наблизо ли е тайното ти място? Можеш ли да отидеш пеша дотам?

— Да, татко, мога. Не е далеч.

Рей прегърна сина си отново, този път по-дълго.

— Обичам те, Андрю. Винаги ще те обичам, каквото и да се случи. Моля те, не го забравяй.

— И аз те обичам, татко. — Докато баща му се бореше със сълзите, Андрю отвори вратата на пикапа и тръгна по пътя с новите си риза, маратонки и играчки. Баща му беше обещал никога повече да не се кара с майка му. Това беше най-щастливият ден в живота му.

Андрю включи радиото. Надяваше се, че музиката ще му помогне да прогони спомените, но вече беше късно. Мислите му препускаха трескаво в съзнанието и продължаваха да изплуват спомени и образи.