Крис Картър - Хищникът

Трябваше да промени начина на действията си и да се приспособи, но не обичаше промените. Всяко отклоняване от добре обмислените планове означаваше увеличаване на риска, но той вече не беше сигурен дали това има някакво значение.

Погледна часовника си. Знаеше точно къде ще бъде тя след няколко часа. Получи информацията толкова лесно, че се разсмя.

Отново се обърна към огледалото и се втренчи в очите си.

Време беше да го направи пак.

— По дяволите!

Тя погледна часовника на колата, изруга тихо и зави по улицата, където беше домът й край езерото Толука, в югоизточната част на долината Сан Фернандо. Нямаше съмнение, че щеше да закъснее, а мразеше да закъснява. Благотворителната галавечеря за набиране на средства трябваше да започне след седемдесет и пет минути, а само пътуването дотам щеше да й отнеме най-малко половин час. Имаше четирийсет и пет минути да се изкъпе, да направи косата си, да се гримира и да се облече. За жена като нея, която се гордее с външния си вид, това беше почти невъзможно.

Секретарката й беше напомнила много преди това, както я беше помолила, но катастрофа на магистрала „Холивуд“ я задържа трийсет и пет минути, а на светско събитие, където щяха да присъстват кметът на Лос Анджелис, губернаторът на Калифорния и много знаменитости, закъснението не беше най-добрият план за действие.

За да спести време, тя реши да прибере косата си на кок. Освен това знаеше коя рокля и кои обувки да си сложи.

Живееше в голяма двуетажна къща на задънена улица досами езерото Толука. Съзнаваше, че къщата е прекалено голяма за сам човек, но се влюби в нея, докато си търсеше жилище.

Тя паркира колата си „Додж Чалънджър“ на павираната алея пред къщата и неволно погледна часовника на таблото за пореден път.

— Мамка му!

Толкова много се притесняваше, че ще закъснее, че не забеляза микробуса, спрял на улицата близо до дома й.

Тя слезе от колата и зарови в чантата си за ключа, докато вървеше към вратата. Щом стигна до верандата, чу шумолене откъм подкастрените храсти в малкия преден двор. Спря и се намръщи. След няколко секунди се разнесе същият шум. Звучеше като драскане.

— О, не, не ми казвай, че имам плъхове — промълви.

Изведнъж чу скимтене и през храстите провря глава малко бяло кученце. Изглеждаше уплашено и гладно.

— Боже мой. — Тя се наведе, остави чантата си на пода и протегна ръка. — Ела, мъниче. Не се плаши. — Кученцето пристъпи напред и подуши ръката й. — Горкото. Обзалагам се, че си гладно. — Погали го по главата и прокара ръка по бялата козина на гърба му. Кученцето трепереше. — Искаш ли мляко?

Тя не го чу, докато се промъкваше към нея. Беше приклекнала и за него беше лесно да я надвие. Силните му ръце я блъснаха към храстите, откъдето беше дошло бялото кученце, и в същото време притиснаха влажна кърпа до устата й. Тя се опита да реагира, пусна кученцето и отчаяно протегна ръце назад да хване нападателя, но беше късно. И двамата го знаеха.

След секунди пред очите й падна мрак.

Гарсия се върна на бюрото си в кабинета в Паркър Сентър и включи компютъра. Трябваше да потърси в интернет онлайн издания на списания за изкуство.

Два часа по-късно го заболя главата да се взира в екрана, а още не беше намерил онова, което търсеше. Погледът му се върна на музикалното списание, което беше взел от апартамента на Джесика Блек, и му хрумна идея. Замисли се за няколко секунди, а после грабна якето си и пак изскочи навън.

Той не беше така добре запознат като Хънтър с централната градска библиотека в Лос Анджелис, но знаеше, че пазят микрофилми и база-данни с всички списания, които имат. Само се надяваше отделът им за изкуство да е богат, както твърдеше партньорът му.

Намери свободно място, седна и започна да преглежда статиите. Търсеше нещо за Лора Мичъл или Кели Дженсън, особено интервюта.

След два и половина часа откри първото — интервю с Кели Дженсън за списание „Изкуството днес“. Докато четеше редовете, които го интересуваха, той почувства, че във вените му запулсира приток на кръв.

— Шантава работа, по дяволите — измърмори Карлос и натисна клавиша на принтера. Взе разпечатката и се върна на мястото си. Следващата му цел беше Лора Мичъл.

Час по-късно той стигна до края на списъка с интервютата на Лора Мичъл, но в тях нямаше нищо от онова, което му трябваше.

— Мамка му! — тихо изруга. Очите му се умориха и насълзиха. Нуждаеше се от почивка, чаша кафе и адвил.