Крис Картър - Хищникът

— Познаваше ли го?

Ронда се поколеба.

— Донякъде. Бях само на пет, когато се случи. Но той идваше у дома от време на време.

— Така ли? Защо?

— Живеехме на една улица. Андрю беше приятел на брат ми.

— Брат ти още ли живее там?

— Да. Счетоводител е и има фирма в града. Вероятно си минал покрай офиса му, когато си идвал насам.

— Може ли да поговоря с него?

Тя се поколеба отново.

— Каквато и информация да ми даде, може да помогне много — настоя детективът.

Ронда се втренчи в него.

— Не виждам защо не. — Погледна часовника си. — Виж какво. Обедната ми почивка наближава. Ще те заведа и ще те запозная с него.

Ронда поздрави госпожа Колинс, секретарката на брат й, и посочи към вратата на кабинета му.

— Има ли някой при него?

Госпожа Колинс се усмихна любезно и поклати глава.

— Мисля, че той се готви да излезе да обядва, миличка. Влизай.

Ронда почука два пъти и бутна вратата, преди да дочака отговор.

Рики беше пълна противоположност на сестра си — висок, с грижливо подстригана коса и телосложение на спортист. Носеше консервативен светлосив костюм, светлосиня риза и вратовръзка на сини и червени райета. Запознанството им беше бързо и без излишни формалности и усмивката на Рики помръкна, когато Ронда му каза защо е довела Хънтър да говори с него.

— Съжалявам, но не знам как бих могъл да ви помогна. — Мъжът изглеждаше малко нервен. — Бях на десет, когато нещастието се случи, и дори не бяхме тук, спомняш ли си? — отправи въпроса към сестра си, която кимна. — Беше през коледната ваканция и ние бяхме отишли на гости на баба в Напа. Научихме какво е станало едва когато се върнахме.

— Разбирам, но не искам да ми разказвате за произшествието. Ясно ми е, че не знаете нищо за него. Ще ми помогнете обаче, ако ми кажете нещо повече за Андрю. Ронда ми спомена, че сте били приятели.

Рики погледна укорително сестра си и сетне повдигна рамене.

— Може би. Той… нямаше много приятели.

— Защо?

— Беше много тих и срамежлив. Предпочиташе да прекарва времето си с комикси, отколкото с хора.

— Но сте били заедно. Играли сте.

— Да, понякога, но невинаги. Той беше… различен.

Робърт присви очи.

— В какъв смисъл?

Рики погледна часовника си, приближи се до вратата на кабинета и подаде глава навън.

— Госпожо Колинс, ако някой се обади, кажете му, че съм отишъл да обядвам. — Затвори и предложи: — Моля, седнете.

Хънтър се настани на единия от двата стола пред бюрото. Ронда предпочете да се облегне на рамката на прозореца.

— Андрю беше… тъжен през повечето време — каза Рики и седна зад бюрото си.

— Казвал ли ви е защо?

— Родителите му непрекъснато се караха и това го разстройваше. Той беше много близък с майка си.

— И не толкова близък с баща си?

— Беше близък и с него, но повече говореше за майка си.

Мобилният телефон на Робърт започна да вибрира в джоба му. Той дискретно погледна екранчето. Обаждаше се Уитни Майърс. Пъхна телефона обратно в джоба си, без да отговори. По-късно щеше да й позвъни.

— Децата винаги говорят за майките си — обади се Ронда.

— Не — поклати глава брат й. — Не и по начина, по който говореше Андрю. Той говореше за нея така, сякаш тя беше богиня и не можеше да направи нищо лошо.

— Идеализираше ли я?

— Да. Издигаше я на пиедестал. И когато тя беше тъжна, и Андрю беше много тъжен. — Рики започна да си играе с един кламер. — Знам, че понякога е виждал майка си да плаче и това го е измъчвало. — Рики нервно се усмихна. — Той я наблюдаваше често… по странен начин.

Ронда наклони глава на една страна.

— Какво означава това?

Очите на брат й се стрелнаха от нея към Хънтър, чието лице беше безизразно.

— Андрю ми каза за тайното си място. Знам, че той прекарваше много време там.

Робърт знаеше, че тайното или специалното място не е нещо необичайно за децата, особено за такива като Андрю — тъжни, тихи и с малко приятели — онези, които хулиганчетата обичат да закачат. Това беше уединено място, където те се измъкваха от всичко и от всеки, който ги разстройваше. Място, където се чувстваха в безопасност. Но ако детето започнеше все по-често да се усамотява там, това означаваше, че изпитва все по-голяма потребност от изолация — от всеки и от всичко. И последиците можеха да са сериозни.

— Това не е толкова лошо — отбеляза Ронда. — Аз и приятелите ми също имахме тайно място, когато бяхме малки.

— Но не е било като тайното място на Андрю — възрази Рики. — Поне се надявам, че не е било такова. Един ден той ме заведе там. Накара ме да обещая, че няма да кажа на никого.