Крис Картър - Хищникът

Капитан Блейк се облегна назад.

— И ти искаш да говориш с някого, който свързан със случая?

Робърт кимна.

— Тогавашният шеф на полицията се е пенсионирал преди седем години, но още живее в Хийлдсбърг. Някъде близо до езерото Сонома. Не искам да говорим по телефона.

Барбара видя, че в очите му блесна нещо.

— Казвай, Робърт. Какво си наумил? Смяташ, че убиецът е от Хийлдсбърг?

Той най-после седна на единия стол пред бюрото.

— Мислиш, че убиецът е бил там и е видял местопрестъплението? — Тя се втренчи в него. — Травма?

— Да.

— Имаш предвид… травма от шок, причинен от видяното?

— Да. — Робърт прокара пръсти по лявото си рамо и напипа белега от куршум на трицепса си. — Сходствата между трагедията в Хийлдсбърг преди двайсет години и случващото се днес тук са твърде големи, за да бъдат случайно съвпадение.

Капитанът не каза нищо.

— Начинът, по който Рей Харпър е убил семейството си… и любовника на жена си… Дори опитни детективи от отдел „Убийства“ от голям град биха се затруднили с такова местопрестъпление, да не говорим за полицейски участък в малък град, чиято представа за тежко престъпление вероятно е неправилно пресичане.

Блейк започна да си играе с обицата си.

— Но ако полицаите от Хийлдсбърг са си свършили работата както трябва, тогава малцина са имали достъп до местопрестъплението, само следователи и съдебният лекар.

Хънтър кимна.

— Затова искам да говоря с тогавашния шеф на полицията и се надявам да намеря дневника на местопрестъплението. Трябва да разберем къде е всеки, който е имал достъп до него в онзи ден.

Барбара продължи да гледа Робърт, докато умът й търсеше отговори.

— Възможно ли е да възникне такава травма само като видиш местопрестъпление?

Хънтър се замисли.

— Зависи колко уязвим психически е човекът в момента. Но да, силно обезпокоителните снимки лесно може да отключат нещо в съзнанието.

— Но не всички убийци са като онзи в Хийлдсбърг. Жертвите тук не са завързвани. И думите, които той е написал, не са съвсем същите.

— Това не е необичайно, капитане. Травмата може да бъде като голяма картина, която пробягва пред очите ти. Не всеки си спомня точните детайли. Адаптацията е също и главна последица от престъпления, произлизащи от травма в миналото. Именно това прави той.

Блейк затвори очи и бавно поклати глава.

— Има и още нещо, капитане — добави Робърт и стана. — Емили Харпър, жената, която е била зашита и убита в Хийлдсбърг преди двайсет години, е била учителка.

— Да, знам, каза ми. Е, и?

Той спря пред вратата.

— Преподавала е изобразително изкуство и музика.

Робърт се поколеба дали да не отиде с кола до Хийлдсбърг, но дори да нямаше никакво движение, щеше да му отнеме най-малко седем часа да измине седемстотинте километра дотам. Изключено беше да прекара петнайсет часа на пътя.

Ето защо се качи на самолета в шест и половина сутринта. Осем и десет Хънтър вече изкарваше взетия под наем крайслер себринг от сравнително празния двор на „Херц“. Макар да нямаше карта, нито вградена навигационна система, той стигна от летището до полицейското управление на Сентър Стрийт в Хийлдсбърг за не повече от петнайсет минути.

Началникът на полицията Суарес наближаваше шейсетте и беше едър и як мъж, вдъхващ респект, без дори да говори. Имаше вид на човек, прекарал твърде много време на една и съща работа. Както бе казал на Робърт по телефона, той не беше чувал за случая „Харпър“. Това бе станало единайсет години преди да го прехвърлят в Хийлдсбърг. Суарес обаче беше много усърден и любознателен човек и през нощта бе проучил каквото могъл.

— Един от първите хора, с които се запознах, когато ме преместиха тук, беше Том Дженкинс — започна той, след като покани Хънтър в кабинета си. — Желаете ли кафе? — Посочи алуминиевия термос на бюрото си.

Робърт поклати глава.

— Не, благодаря. Изпих едно на летището.

Началникът на полицията се засмя.

— И вероятно е имало вкуса на котешка пикня.

— Нещо такова.

— Трябва да опитате това кафе. — Суарес взе чаша от подноса върху металния шкаф до прозореца и я напълни. — Никой не прави по-хубаво кафе от моята Луиз. Тя има дарба. Нещо като семейна тайна. Как го пиете?

Хънтър трябваше да признае, че дори от разстояние кафето ухаеше невероятно приятно.

— Чисто.

— Вече ми харесвате. Точно така трябва да се пие кафето. — Той му подаде чашата.

— Говорехте за Тед Дженкинс — подсети го Робърт и отпи глътка. — Охо! — Очите му се отвориха широко.