Крис Картър - Хищникът

Притиснал кутията плътно до гърдите си, Робърт тръгна в сумрачния тунел. Извървя петдесетина метра в мръсната, воняща отпадъчна вода, когато усети, че от тавана падна нещо върху гърба му и задърпа ризата му. Той инстинктивно протегна ръка към него, сграбчи го и го захвърли колкото можа по-надалеч от себе си. Нещото цамбурна във водата зад него и Робърт най-после видя какво е.

Плъх, голям колкото кутията му.

Робърт затаи дъх и бавно обърна лице към стената вдясно, където пъплеха плъхове във всякакви форми и размери.

Разтрепери се.

Много внимателно се озърна към стената вляво. Там имаше още повече плъхове. И той би се заклел, че всичките бяха вперили очи в него.

Без да разсъждава, побягна колкото му държат краката, разплисквайки вода високо във въздуха с всяка стъпка. След сто и петдесет метра стигна до метална стълба, която го доведе до друг капак, който отново не помръдна. Върна се в тунела и продължи да бяга. Двеста метра по-нататък пак видя капак и този път му провървя. Капакът беше отместен до половината и с мършавото си тяло Робърт безпроблемно се измъкна през пролуката.

Хънтър все още пазеше кутията за обяд, която майка му беше подарила. И оттогава плъховете го караха да се чувства неспокоен.

Той прогони спомена и отново насочи вниманието си към задната стая на месарницата. Единствената мебел вътре беше тезгяхът от неръждаема стомана, където беше оставено голото тяло на жертвата. Работният плот се намираше на два метра от отворената врата на стаята с фризерите. Робърт дълго оглежда тезгяха от разстояние. В него имаше нещо странно. Беше твърде високо над земята. Хънтър се взря в пода и видя, че под четирите крака на тезгяха са поставени тухли, които го издигат на трийсет и няколко сантиметра.

Точно както показваха снимките от местопрестъплението, подът беше осеян с мръсни дрипи, използвани презервативи и изхвърлени спринцовки. Робърт влезе вътре, запристъпва бавно и внимателно заоглежда пода. Температурата в стаята беше най-малко пет градуса по-висока, отколкото навън, и той усети, че по гърба му се стича пот. Бръмченето на мухите се засилваше, докато се приближаваше към плота от неръждаема стомана.

Въпреки мухите, отвратителната смрад и непоносимата горещина Хънтър не бързаше. Знаеше, че екипът криминалисти са свършили добра работа, но местопрестъпленията предлагаха много повече от обикновени веществени доказателства. И Робърт притежаваше дарбата да ги тълкува.

Той предпазливо обиколи металния тезгях за пети път. Главният въпрос, който се въртеше в съзнанието му, беше дали жертвата е умряла в тази стая, или трупът е бил изхвърлен в месарницата.

Хънтър реши да заеме мястото на убитата жена.

Скочи върху металния плот, легна в същата поза, в която беше намерена жертвата, и угаси фенерчето. Лежеше абсолютно неподвижно и се оставяше на звуците, смрадта, горещината и мрака в помещението да го обвият. Ризата му полепна за тялото, влажна от пот. От фотосите си спомни израза в очите на младата жена, застиналия ужас, изписан на лицето й.

Той запали фенерчето, но остана в същата поза и се втренчи в графитите на тавана.

Миг по-късно нещо привлече погледа му. Присви очи и се надигна. Гледаше тавана точно над металния тезгях. След три секунди осъзна какво вижда и отвори широко очи.

— Господи!

Катя Кудрова излезе от ваната и уви с бяла хавлия черната си коса. Ароматизирани свещи осветяваха луксозната й баня в мансардата на скъпа жилищна сграда в Западен Холивуд. Свещите й помагаха да се отпусне. А тази вечер тя го искаше повече от всичко друго.

Току-що беше приключила първото си турне в Америка като концертмайстор на Лосанджелиската филхармония. Шейсет и пет концерта в същия брой градове за седемдесет дни. Турнето беше огромен успех, но натоварената програма я изтощи и тя с нетърпение очакваше заслужена почивка.

Музиката навлезе в живота й на много ранна възраст, когато беше едва четиригодишна. Катя ясно си спомняше как седеше на коленете на дядо си, който я люлееше и приспиваше с Концерт за цигулка в ре-мажор на Чайковски. Вместо да заспи, тя се влюби в звуците, които чу. На другия ден дядо й подари първата й цигулка. Но Катя съвсем не беше роден талант. Години наред родителите й бяха принудени да търпят мъчителните и пронизителни звуци на безкрайните й упражнения. Но тя беше всеотдайна, решителна и трудолюбива и постепенно започна да свири музика, която можеше да накара дори ангелите да се усмихнат. След дълъг престой в Европа тя се завърна в Лос Анджелис преди тринайсет месеца, след като й предложиха да стане концертмайстор на филхармонията.