Крис Картър - Хищникът

Катя излезе от банята, спря пред голямото огледало в спалнята си и се вгледа в отражението си. Чертите й бяха съвършени — големи кафяви очи, малък нос, високи скули и сочни устни, които се разтегляха в безупречна усмивка. Тя беше на трийсет години, но тялото й все още беше като на гимназиална мажоретка. Катя огледа профила си, глътна корема си за няколко секунди и реши, че е напълняла. Вероятно се дължеше на боклуците, които ядеше на коктейлите, на които трябваше да присъства по време на турнето. Поклати глава неодобрително.

— От утре отново на диета и в спортната зала — промълви тя и посегна към розовия си халат.

Безжичният телефон на нощното шкафче иззвъня и Катя го погледна колебливо. Малцина знаеха домашния й номер.

— Ало — най-после отговори тя след петото позвъняване и би се заклела, че чу второ изщракване по линията, сякаш някой вдигна деривата в кабинета, всекидневната или кухнята.

— Как е любимата ми звезда?

Катя се усмихна.

— Здравей, татко.

— Здравей, миличка. Как мина турнето?

— Фантастично, но съм изтощена.

— Сигурно. Прочетох отзивите. Всички те харесват.

— Очаквам с нетърпение две седмици без репетиции, концерти и празненства. — Катя излезе от спалнята и отиде на полуетажа, издигнат над просторния хол.

— Но имаш малко време за твоя старец, нали?

— Винаги имам време за теб, когато не съм на турне, татко. Забрави ли, че ти си постоянно заетият? — предизвика го тя.

Той се засмя.

— Добре, добре, не ми го натяквай. Виж какво, разбирам, че си уморена, затова, ако искаш, легни си рано, а утре ще обядваме заедно и ще поговорим.

Катя се поколеба.

— Какво предлагаш, татко? Някое от твоите бързи „Трябва да тръгвам, нека си вземем по един сандвич“ или истински обяд с три блюда и без мобилни телефони?

Леонид Кудров беше един от най-известните кино-продуценти в Съединените щати. Дъщеря му много добре знаеше, че обедите му обикновено не продължават повече от трийсет минути.

Настъпи мълчание и Катя беше убедена, че отново чу изщракване по линията.

— Татко, там ли си?

— Да, миличка. И ще приема вариант номер две.

— Говоря сериозно, татко. Ако ще обядваме, както трябва, няма да има телефонни обаждания и няма да си тръгнеш след половин час.

— Обещавам, че няма да има мобилни телефони. Ще освободя следобеда си. И ти избери ресторанта.

Този път усмивката на Катя беше по-широка.

— Добре. Тогава нека да се срещнем в специализирания ресторант за бифтеци „Маестро“ в Бевърли Хилс в един часа.

— Чудесен избор — съгласи се баща й. — Ще запазя маса.

— И няма да закъсняваш, нали, татко?

— Разбира се, че няма, миличка. Не забравяй, че ти си любимата ми суперзвезда. Виж, трябва да затварям. Току-що постъпи важно обаждане.

Тя поклати глава.

— Каква изненада.

— Наспи се добре, миличка. Ще се видим утре.

— До утре, татко. — Тя затвори и пусна телефона в джоба на халата си.

Катя слезе във всекидневната и отиде в кухнята. Реши да изпие чаша вино, за да се отпусне още повече. Избра бутилка „Сансер“ от хладилника и докато търсеше тирбушон в чекмеджето на плота, телефонът в джоба й отново иззвъня.

— Ало?

— Как е любимата ми суперзвезда?

Катя се намръщи.

— О, моля те, не ми казвай, че вече отменяш обяда, татко. — Тя нямаше да се учуди, ако е така. — Татко?

Изведнъж Катя осъзна, че гласът от другия край на линията не е на баща й.

— Кой се обажда?

— Не е баща ти.

— Филип, ти ли си?

Филип Стайн беше новият диригент на Лосанджелиската филхармония и последната любовна афера на Катя. Срещаха се от четири месеца, но три дни преди края на турнето се бяха скарали жестоко. Филип беше влюбен до уши в нея и искаше тя да се премести да живее при него. Катя го харесваше и изпитваше удоволствие от връзката им, но определено не със същата жар като него. Не беше готова за такова обвързване. Беше намекнала, че може да не се виждат няколко дни, за да проверят как ще се развият нещата. Филип не прие добре предложението й, вдигна скандал и вечерта дирижира най-лошия концерт в кариерата си. Оттогава не си говореха.

— Филип? Кой е Филип? Гаджето ти ли? — попита гласът.

Катя потрепери.

— Кой се обажда? — повтори, този път по-твърдо.

Мълчание.

Неловкото чувство я накара да настръхне.

— Вижте, мисля, че сте сбъркали номера.

— Аз пък не мисля така — изсмя се човекът. — Набирам го всеки ден от два месеца.

Катя облекчено изпусна затаения си дъх.